Очите ми се насочиха към единственото нещо, което се беше променило. Подземието не беше празно. Баща ми се беше върнал.
Приклекнал бе срещу мен и ме наблюдаваше с неразгадаемите си сини очи, съвсем същите като моите. Сякаш бяхме едно. Сякаш действително му принадлежах. Чакаше търпеливо да се опомня, да осъзная, че съм в света на живите. Така, както родител гледа първите стъпки на детето си.
— Не съм мъртва — казах и думите се търкулнаха с лекота от устата ми, както се случваше само когато казвах истината.
— Не — съгласи се Бахадур. — Вече не си.
Настъпи мълчание. Остави ме да осмисля думите си. Поех още една глътка въздух и осъзнах, че поне за миг дробовете ми са престанали да дишат. Обезумялото ми сърце бе забавило ход и бе спряло. Поне за миг действително бях умряла.
Умрели бяхме и двамата.
— Джин!
Очите ми го затърсиха уплашено. Лежеше, както и преди, в локва кръв. Не помръдваше. Не се опитваше да се изправи. Пропълзях към него, опитах се да вдигна ризата му, лепкава от кръв. Но когато прокарах ръка по кожата му, установих, че въпреки кръвта рана няма. Едва тогава осъзнах, че и моята рана вече не ме боли. Докоснах ребрата си, затърсих прореза, но него го нямаше. Кожата беше гладка на допир. Белегът от куршума на Рахим, откъдето бе извадено и последното късче метал от тялото ми, белегът, който пулсираше от болка всеки път, когато използвах силата си, също беше изчезнал.
Опрях длан върху гърдите на Джин. Надигаха се и се отпускаха под пръстите ми. Съвсем леко, но и това ми стигаше. Стигаше ми да знам, че не е мъртъв.
— Скоро ще се събуди — обади се баща ми зад мен. Извъртях се, за да го погледна през рамо. Продължаваше да стои приведен. Ако не знаех кой е, щях да го сбъркам с пустинник край огън. Само дето стоеше твърде неподвижно. Сякаш мускулите му не усещаха напрежение от неудобната поза. Не беше от кръв и плът. Не беше човек. — Трябва му малко повече време. Все пак не е като теб.
Защото и аз не бях изцяло човек.
Обърнах се с лице към него, изпънала единия си крак, сгънала другия под себе си. Не отместих ръка от гърдите на Джин, сякаш ако не се държах за него, щеше да изчезне.
— Спасил си ни…
Как? Глупав въпрос. Баща ми бе от онези, които ни бяха създали. Сътворили бяха хората от пустинен прах и огън. Нали с очите си бях видяла как Заахир изтръгва душата на Нуршам от тялото му. Нямаше да му е трудно да съедини няколко късчета човешки живот — като да зашие парцалена кукла. Затова попитах друго.
— Защо?
Бахадур потри ръце. По-човешки жест не бях виждала у никого от джиновете. Дребен тик, с който да си спечели малко време.
— Веднъж ме попита дали помня майка ти. Като че ли беше убедена, че не бих могъл да я помня. Че не ме е интересувала достатъчно. Грешиш. Помня всичко. Помня деня, в който усетих страх за първи път — когато видях как стотици джинове падат под ръката на Унищожителката на светове. Помня първата жена, която залюбих и която ме дари с първото ми дете. Помня как това дете загина пред очите ми на стените на Сарамотай. Помня, че майка ти имаше малък белег точно над устната, помня как той се надипляше, когато се усмихнеше. — Докосна устата си, за да ми покаже мястото. И аз помнех този белег. Макар да не помнех да се е усмихвала кой знае колко. — Помня всичко, дъще моя. Понякога си мисля, че усещаме нещата дори по-силно, отколкото смъртните.
Гърдите на Джин продължаваха да се надигат и отпускат под пръстите ми.
— Няма как да знаеш какво чувствам — възразих.
Той се усмихна.
— Така е — съгласи се и кимна леко. — Не зная. Но все пак и аз чувствам.
Замълча, за да ми даде възможност да осмисля думите му. Живяла бях само седемнайсет години и понякога имах чувството, че не мога да побера всичко, което бях видяла и преживяла и премислила. Струваше ми се невъзможно да побереш цяла една вечност в себе си.
— Помня и желанието на майка ти. Помня какво поиска, когато й казах, че ще й изпълня едно желание. Беше нещо, което поиска за теб.
— Какво поиска? — не успях да се сдържа.
Отдавна се питах какво е поискала майка ми, още от онзи ден в затвора с Шира. И същевременно се страхувах да узная, откакто Хала ми разказа за себичното желание на майка си. А откакто Нуршам напусна тялото си — още повече.
— Преди теб имах стотици деца, Амани. Майките им пожелаваха много неща за тях. Искаха слава и богатство и радост. Но майка ти не поиска нищо такова. Макар отчаяно да мечтаеше да се измъкне от града, който един ден щеше да я убие, не й хрумна да поиска спасение или богатство, което да улесни пътя й. Желанието й беше съвсем простичко: поиска ти да живееш. — Той се усмихна тъжно. — Нещо, което на нея не й се полагаше.