Да живея. Такова незначително желание. Когато е можела да поиска охолство или власт, или велики дела.
Но сега, когато сърцето ми туптеше против всякаква логика, разбрах, че желанието й съвсем не е било незначително.
— Не бях чувал такова желание от векове. Още от първата ми дъщеря.
Имаше предвид принцеса Хава. Сестра ми. Деляха ни много векове, но тя все пак ми беше сестра. Дъщеря на друга майка, която поискала единствено дъщеря й да живее. Въпреки страшната война.
— Но Хава е загинала!
— Да. — Баща ми сведе глава. — И тя стори същото като теб. Влюби се в човек, който си играеше със смъртта — очите му пробягаха към Джин и за миг се почувствах като най-обикновена дъщеря, чийто баща не одобрява момчето, поискало ръката й. — Обвърза живота си с неговия, понеже знаеше, че така ще съм длъжен да го защитавам. Че ако той умре, ще умре и тя. И аз го защитавах. Защитавах го в стотици битки. Накрая изпуснах нея от погледа си. Очите ми бяха в него, вместо в нея, когато заблудената стрела я уцели. Прониза сърцето й, преди да успея да се намеся. — Той млъкна за миг. — Бях я спасявал стотици пъти, ала тогава не успях.
— Но мен спаси. — Внезапно разбрах защо той бе хванал ножа. Стрелата, пронизала сърцето на Хава, я бе убила на място. Раната в корема обаче не убива толкова бързо. Дала му беше време да ме спаси, без никой да забележи. — Не беше длъжен. — Думите прозвучаха неблагодарно. — Искам да к-кажа… Майка ми е искала да живея… — Джиновете обичаха да увъртат. Да се възползват и от най-незначителния пропуск, за да се измъкнат, да спазят обещанието си само на думи. — Обещанието ти е било изпълнено още когато съм си поела въздух за първи път. Можел си да ме оставиш да умра, ако поискаш.
— Ако поискам — повтори Бахадур многозначително. — Бащите винаги правят всичко по силите си, за да защитят децата си. А аз мога да направя много, когато се наложи.
— Е… — Прокашлях се. Излишно бе да плача, при положение че бях жива. — Това почти компенсира, че първите седемнайсет години не направи кой знае какво.
Бахадур най-изненадващо се разсмя. Дълбоко и искрено. Хареса ми този смях. Внезапно, най-глупашки ми се прииска да имах повече време да слушам този смях. Прииска ми се да си имам баща, който да седи срещу мен и да си говори с мен всеки път, когато имам нужда от него. За миг ме обзе отчаян копнеж, какъвто не бях изпитвала от дълго време. Откакто напуснах Дъстуок. Копнеж по нещо, което смятах, че никога няма да имам. Цената, която щях да платя за този втори живот, бе, че от днес нататък повече никога нямаше да чуя да ме наричат „дъще". В крайна сметка джиновете нямат навика да присъстват в живота на децата си.
— А другите? — Побързах да отклоня поглед, да не би да прочете мислите ми, както правеше Джин. — Когато научат, че не сме мъртви… Ще те накажат ли?
Бахадур не изглеждаше разтревожен.
— Моят вид прави всичко по силите си, та да не пресича пътищата си с вашия. Надяваме се никога повече да не ни се налага. Аз също, още повече след смъртта на брат ти. — Той зарея поглед нейде в пространството. Значи, бе научил какво е сторил Нуршам. — Водим различни битки. А сега иде време да се завърнеш към твоята.
Прав беше. Странното усещане, че времето е спряло, започваше да избледнява. Светът, истинският свят, нахлуваше.
Под дланта ми Джин си пое дълбоко въздух и потрепери. Очите му се отвориха и той се втренчи невиждащо, заслепен от проникващата през кладенеца светлина.
— Не сме мъртви — избъбрих веднага щом погледът му се фокусира. — Живи сме. И двамата.
Джин ме погледна невярващо и протегна ръка да ме докосне.
— Избрала си крайно неподходящ момент да започнеш да лъжеш, Бандите.
Избухнах в смях и плач, целунах го, помогнах му да се изправи. После се обърнах към баща си. Исках да кажа още нещо, макар да не знаех какво. Но него го нямаше. На мястото, където бе стоял допреди миг, нямаше нищо, освен няколко прашинки, танцуващи в лъч светлина.
Усетих невидими ръце да подръпват дрехите ми и си спомних какво беше казал. Време беше да се завърна към битката.
Глава 46
Сега ние бяхме врагът пред портите.
Когато с Джин се изкатерихме по стените на палата, пред очите ни се разкри истинско бойно поле. Хората ни вече не се отбраняваха. Нападаха.