Зловещата огнена преграда на султана бе изчезнала, а стените бяха осеяни с бронзови тела — паднали абдали, чиято искрица бе изгаснала с освобождаването на Ферештех. Войниците на султана — хората от плът и кръв — бързаха да заемат позиция, посягаха към оръжията. Други тичаха през пустите улици към палата. Не ни превъзхождаха по численост, но все още бяха в по-добра позиция.
Писък в небето ни накара да вдигнем глави. Из прелетя над нас и пусна нещо от ноктите си — бомба, която удари стената, експлодира, събори камък и войници, но така и не успя да отвори портата. Въстаниците все още не можеха да влязат.
Посегнах към пясъка.
И този път нямаше болка. Нямаше усилие. Силата ми се подчини с лекота, нахлу в тялото ми с въздишка на облекчение.
Инстинктивно докоснах гладката кожа под ребрата си. Баща ми беше излекувал и старата рана заедно с новата.
Но промяната не беше само в липсата на болка. За първи път чувствах, че силата ми е част от мен. Част от душата ми. Не оръжие в пръстите ми, а част от сърцето ми.
Пръстите ми едва потрепнаха, и вече бях сграбчила пустинята. Моята пустиня. Аз бях пустинята. И тя откликваше на зова ми.
Притеглих я с всички сили, издигнах пясъка като исполинска вълна. Тя се разби в Източната порта, раздроби камъка, разпръсна войниците и отвори портата.
Въстаниците заляха града.
Улиците се превърнаха в бойно поле. С Джин хукнахме надолу. Нямахме оръжия, с изключение на пясъка, та гледах Джин да е зад гърба ми.
Щом заобиколихме първия ъгъл, един от войниците се обърна и вдигна пушка срещу нас. Изпреварих го, пясъкът в краката му се надигна и го обви в облак прах, заслепи го, задуши го.
Джин притича покрай мен. С едно-единствено рязко движение цапардоса войника през лицето и измъкна пушката от ръцете му.
Зад нас отекна изстрел. Обърнахме се като един. Но куршумът не беше за нас. В прахоляка лежеше проснат мъж във войнишка униформа. Над него, на един от прозорците, стоеше момиче в златист халат, с прибрана на тила коса и пушка в ръцете. Цялата трепереше, а очите й се бяха разширили от ужас. Не можеше да повярва какво е сторила. Спасила ни беше.
Очите й срещнаха моите и тя ми кимна леко. В гърдите ми избуя надежда. Султанът не беше успял да потуши въстанието в града в отсъствието ни.
Време беше да се включим в битката.
Планът на Шазад бе да раздели войниците на султана, да ги принуди да се пръснат из уличките, където числеността им нямаше да има значение, а след това да ги изтикаме назад и да стигнем до палата.
На „Ред Рийд", главната улица, която пресичаше града от запад на изток, се водеше бой.
Джин вдигна пушката и се прицели, а аз събрах пясъка и го оформих като острие, насочено напред.
Заедно си поправихме път през разразилата се битка с лекотата на нож, пресичащ вода.
Поне дузина пъти нечие острие одраска шията ми. Видях дуло на пушка право пред очите си, но успях да запокитя пясък върху главата на войника, който я държеше. Имаше стотици възможности да загина. Но оцелявах. Имах чувството, че никой не може да ме докосне. Че куршум не ме лови. Меч не може да ме застигне. Бързахме към нашите хора.
Видях я в разгара на битката. Тъмната й плитка се развяваше, мечът й уцели войник в гърлото, после тя приклекна и сряза крака на друг войник, събори го на земята и нанесе финалния удар с нож в шията му.
Шазад винаги е била отличен боец, но като я гледах сега, имах чувството, че не е човек. Беше истинска огнена фурия, в състояние да изпепели войските на султана, преди да я повалят.
Зърна ни в миг на затишие и изражението й се смени. Сграбчи ме и ме дръпна в тесен проход зад ъгъла.
— Жива си — възкликна и ме прегърна.
Джин побърза да заеме позиция, да държи съседните улици под око, стиснал пушката в готовност.
— Жива съм — съгласих се. — Шазад — дръпнах се назад, — Сам не…
Джин стреля и трясъкът ме прекъсна. От съседната улица се чу вик, падане на тяло.
— Ще тъгуваме за мъртвите по-късно. — Шазад тръсна глава, разбрала какво се опитвам да кажа. Гласът й прозвуча задавено. — Сега ми трябва барикада на пътя към палата и на „Голдърс", за да попреча на войниците да отстъпят отвъд реката. Там започва хълмът, а ако успеят да завземат височината, сме изгубени. Ще се справиш ли?
— Да — кимнах. Хвърлих поглед нагоре. — Мисля, че ще се справя. Но слушай, Шазад, струва ми се, че можем да си набавим подкрепления. Хората на Изман — веднъж вече ги вдигнахме на бунт. Ако успееш да ги накараш да излязат в името на Ахмед, ще сме повече от войниците. И ще можем да приключим битката.
— Нямаме време да обикаляме от врата на врата — отвърна Шазад, а в същия момент нещо експлодира до нас. Никой не трепна.