Трябваха ни думите, които да освободят джин от клопката, в която го бях призовала. С тези думи можехме да освободим живите джинове, а също и енергията на Ферештех, захранваща машината, която вдъхваше живот на всички хитроумни изобретения на Лейла.
Тамид беше намерил думите за призоваване на джин — бяха най-обикновени думи, освен ако не бяха изречени от полуджин, при което се превръщаха във всемогъща истина. Нали така бях пленила останалите. Вече цял месец Тамид търсеше думите, които биха могли да освободят джин. Но до момента не беше открил нищичко.
Натиснах спусъка. Този път куршумът се заби в стената зад Лейла. Дявол я взел, не лъжеше.
— Знаеш ли думите, с които можем да освободим джин? — попитах.
Казала ни беше, че не ги знае. Но това беше по-рано, когато играеше ролята на просълзена малка принцеса, а аз бях твърде наивна, за да я разпитам по-настойчиво.
— Не!
Третият куршум също се заби в стената и от дупката се разхвърчаха камъчета. Лейла подскочи. Е, поне за това не ни беше лъгала.
Принцесата се разрида и воплите й отекнаха силно между стените на градината.
Бях изстреляла три куршума в харема. Все някой трябваше да е дотичал. Нещо не беше наред. Заслушах се внимателно за някакви звуци. Нейде далече като че ли чувах възбудени крясъци на птици. Вероятно онези от менажерията, стреснати от изстрелите. Но не се дочуваха други писъци — никой не викаше за помощ, никой не пищеше от страх, че някой стреля. Чуваше се само ромонът на водоскоците, а в далечината — обичайната градска суетня.
— Защо е толкова тихо? — попитах, по-скоро себе си, отколкото Лейла, но тя отговори.
— Защото няма никой друг — прохълца между хлипанията. — Баща ми ги изпрати надалече, на безопасно място.
Не добави нищо повече, но неизказаното „Видя ли?" увисна във въздуха. Като че искаше да призная, че съм грешала, заклеймявайки баща й като злодей. Да си кажа, че баща й е добър човек, който се грижи за жените и синовете си и е побързал да ги заведе на сигурно място. Но мен не ме интересуваше какво иска да мисля за баща й. Интересуваха ме единствено думите й — изпрати ги надалече.
Задала бях грешния въпрос. Вярно, трябваше да се махнем от града. Но не като съборим магическата стена. А като я заобиколим.
— Искаш да кажеш, че има начин да се излезе от града?
Измъченото й изражение трепна. Разбра, че се е издала.
— Не.
Вдигнах пистолета и го насочих към нея.
— Да — побърза да се поправи тя, преди да успея да стрелям. — Да.
Куршумът удари стената зад гърба й и опръска лицето й с дъжд от камъчета. Казваше истината, иначе щеше да я рани в рамото. Внезапно тежестта, която притискаше гърдите ми от мига, в който разбрахме, че сме в капан, се вдигна и отново можех да дишам. Значи имаше начин да се измъкнем. А пред дулото на пистолета ми стоеше човек, който знаеше как да го направим. Бяхме на крачка от свободата.
— Как да излезем от града, Лейла?
Тя бе спряла да плаче. Изгледа ме изпитателно с тъмните си очи изпод дългите мигли и зачервените от плач клепки. Сетне избърса носа си с ръкав и подсмъркна като малко момиче. Не долавях нищо от брат й Рахим в чертите й. Също и от султана. В чертите й прозираше лицето на майка й — бледата гаманикска, дъщеря на изобретател от същата северна земя, където са били сътворени компасите на Джин и Ахмед. Чертите й бяха по-нежни, отколкото на брат й и баща й, и макар да беше мургава като всички други момичета в Мираджи, беше очевидно, че лицето й не е виждало достатъчно слънце между тези стени. Харемът не й беше позволил да порасне, за разлика от Рахим, който бе загрубял от годините, прекарани в планините. Но това не означаваше, че първото впечатление е вярно: суров син и нежна дъщеря. Рахим беше сломен, че сестра му го е предала, че бе предпочела баща му пред него — бащата, който беше погубил майка им. Лейла, от своя страна, изглежда, се бе озлобила от лоялност към баща си, красивите й черти издаваха скрита жестокост.
Видях тази жестокост в извивката на устните й, когато отговори, без да откъсва поглед от дулото.
— До северната порта има пролука в стената, достатъчно голяма, за да се провре човек.
Стрелях и куршумът я уцели в крака. Тя изпищя и се сви от болка, от раната потече кръв. Гневът се надигна наново в гърдите ми — как смееше да ме мами, когато бяхме толкова близо до спасението?
— Защо си мислиш, че ще ти се размине?
— Защото вече нямаш патрони.
Права беше. Пет изстрела. Което означаваше, че имам само още един патрон.
В този миг над главата ми изплува сянката на огромна птица рух, издигнала се в небето от развалините на купола. Джин и Маз напускаха палата, бягаха. А това означаваше, че времето ни изтича. Чух шум от приближаващи се стъпки и викове от вътрешността на харема. Стражите най-после идваха да спасят любимата щерка на султана.