— Със зунгвокса — казах. — Сигурно още е в молитвения дом.
Помнех, че го бях видяла там, жиците на изобретението на Лейла се извиваха във вътрешността на купола като змия, та да може един човек да говори на целия град. Да може султанът да ни заплашва и контролира. Но ние можехме да го използваме за друга цел. Да накараме падналите абдали да говорят от наше име.
Очите на Шазад зашаваха така, както когато мислеше съсредоточено, по-бързо от всеки от нас.
— Добре, ето какво ще направим. Амани, ти ми направи барикадите, за да продължим да се бием. После дай знак на близнаците, накарай ги да свалят колкото се може повече абдали от стените и да ги пуснат по улиците.
— Слушам, генерале — отдадох чест.
И за първи път Шазад не ме поправи.
— Джин — подвикна тя, — какво ще кажеш да придружим брат ти до молитвения дом? Време е градът да научи, че е жив.
— Щом сме двамата, ще се справим. — Той се дръпна назад в уличката и зареди пушката. — Някакви следи от султана?
— В кулата е. — Шазад присви очи срещу стените. — Но така и не знам къде точно. Наредила съм на всеки, който успее да се прицели в него, да не се колебае.
Двамата изскочиха от прикритието на уличката и хукнаха обратно към полесражението, а аз се обърнах към най-близката порта. Разбих ключалката само с един кратък порив на пясъка и бутнах вратата. Приземният етаж беше празен, но когато тръгнах по стълбите, чух гласове, плач и хълцане зад вратите. Не бях дошла да сторя зло никому. Исках само да се изкатеря по-нависоко.
Излязох на покрива. Оттук виждах края на „Голдърс". Шазад ни беше накарала да наизустим картата на Изман. Вече усещах как пустинята се надига под ръцете ми. Пясъкът оживя, откликна на повика ми, издигна се от земята и се плъзна над Изман като огромен рояк скакалци.
Запокитих го там, където „Голдърс" пресичаше реката, и сътворих великанска преграда, която никой войник не би могъл да премине, та да няма накъде да отстъпят.
Погледнах на изток. Оттук не виждах шосето към палата, втория път за отстъпление. Трябваше да се преместя. Но щях да изгубя ценно време да притичвам по улиците и да отблъсквам нападатели. А съседният покрив беше твърде далече, за да успея да скоча.
Хрумна ми нещо друго и набързо събрах купчина пясък. Притиснах песъчинките плътно една в друга и оформих мост, който опънах до съседната сграда. Притичах по него без страх, че може да поддаде под тежестта ми. И действително, нито едно зрънце не се изсипа, нито този път, нито следващия.
След няколко покрива вече виждах целта, края на шосето, след което земята започваше да се издига в хълм. Видях и мъже в златисти униформи да бързат нататък в очевидно отстъпление. Отрязах пътя им със стена от пясък.
След малко съзрях Из да се рее над града и сърцето ми трепна радостно. Грабнах малко пясък и запратих облаче прах по пътя му, за да привлека вниманието му. Той направи остър завой, за да избегне пясъка, и в същия момент ме видя да махам от покрива.
Устреми се към мен, кацна и се превърна в момче.
— Жива си — ухили се радостно.
— Засега — отвърнах.
Нямах време да се радвам. Обясних му набързо какво е нужно да направи и той полетя от ръба като в скок към смъртта.
Миг по-късно във въздуха се издигна гигантска птица рух, сграбчила в нокти един от мъртвите абдали. Вярно, че искрицата джински огън в металните тела бе изгаснала с освобождаването на Ферештех, но зунгвоксът беше гаманикско изобретение, а не мираджинска магия. Надявах се да проработи.
Зърнах мъртъв абдал на улицата под мен. Впрегнах пясъка и изтласках металното тяло докъдето можах, като лист, понесен от вятъра, докато не го изгубих от поглед.
Из се завърна, грабна втори абдал от стената, при което се размина на косъм с куршум.
Бързахме колкото можехме. Скоро и Маз се присъедини към нас, забелязал какво правим, и заедно пръснахме телата на абдалите колкото можехме по-нашироко. Така говорителите на султана бяха из целия град.
С всяка изминала минута, в която не чувахме гласа на Ахмед, непрекъснато повтарях едно и също под нос.
— Джин е жив. Шазад е жива. Ахмед е жив. Джин е жив.
Докато бях в състояние да изрека на глас тези думи, щях да съм сигурна, че са истина. Че тримата продължават да си проправят път през тълпата към молитвения дом.
И ето че го чух. Гласа на Ахмед.
— Народе на Изман!
Хвърлих поглед на запад към молитвения дом и гърдите ми се издуха от облекчение. Добрал се беше до изобретението на Лейла.
— Народе на Мираджи! — Гласът му ехтеше от устите на хилядите паднали абдали. — По улиците ви се води бой. Но ние не идваме като нашественици. Идваме като спасители. Баща ми ви управлява със страх и чуждоземна стомана. Избива враговете си с невиждана жестокост. Уби собственото си семейство — и баща си, и синовете си. Отне ви страната и ви превърна в роби. Ние сме тук, за да ви я върнем. И ако решите да се биете с нас за свободата и страната си, ще ви приемем на драго сърце.