Градът сякаш се раздвижи под краката ми. Но не под влиянието на някоя зловеща мощ, както когато Заахир разцепи планината, а под въздействието на човешката сила. Първите създания може и да бяха безсмъртни, но ни бяха създали заради едничкото нещо, което те самите не умееха: заради готовността ни дадем живота си за онова, в което вярваме.
Градът си спомни за какво бяхме създадени и се възправи.
Изправихме се и се втурнахме в битката.
Загубих представа за времето. Щом се включих в боя, вече не бях аз, бях част от въстаниците и те бяха част от мен. Отмествах препятствия, разчиствах пътя ни към врага. От време на време чувах гласа на Шазад през зунгвокса — даваше нареждания и заръки, без които градът щеше да потъне в хаос.
Битката продължи с часове.
Войниците на султана се сражаваха с нашите.
Изведнъж откъм небето се чу писък.
Грозен, мъчителен звук. Вдигнах глава и пред очите ми се разкри ужасяваща гледка.
Из падаше във въздуха високо над нас, обхванат от огън. Запалена стрела бе уцелила лявото му крило и перата му горяха с бурни синкави и алени пламъци.
Пищеше и се опитваше да се добере до водата, за да изгаси огъня, а подире му се стелеше черна ивица дим.
Около мен се чуха викове. Отнейде във въздуха се изстреля Маз и затърси близнака си, сменяше форма след форма като обезумял, от сокол на рух и на врабче, търсеше къде е паднал Из. Търсеше начин да му помогне.
Внезапно се почувствах сякаш наблюдавам сцената от разстояние. Сякаш само част от мен стоеше на бойното поле, а друга се бе озовала в зелените градини на палата, под топлите лъчи на слънцето, край езеро с птици, и опъваше тетивата, за да уцели една от тях.
Само че този път не аз държах лъка.
Проследих мислено дъгата, която бе описала стрелата. Биваше ме с оръжието. Щях да намеря стрелеца.
И го видях.
Видях султана, преди той да ме види. Стоеше върху стената, облечен в броня и униформа. Вдигнах пистолета и се прицелих. Невъзможно беше да чуе изщракването, но главата му все пак се обърна към мен. Погледът му изгаряше, тялото му не трепваше. Главата му се наклони леко назад, той обтегна тетивата и се прицели в мен. В този момент шията му се разголи леко.
Можех да го уцеля. Прибрах пистолета и събрах пясъка.
Дръпнах силата си като спусък на пистолет. Както онзи път в Дъстуок, когато ми оставаше само един куршум и всичко зависеше от него.
Видях как ръката му се изопва, за да пусне стрелата, но в същия миг пясъкът полетя от ръката ми, насочи се към разголената кожа, устреми се към целта с цялата сила на пустинята.
Биваше ме с моето оръжие.
И нямах навика да пропускам целта.
Глава 47
Царуването на добрия принц Ахмед
Някога, в пустинната страна Мираджи, имало принц, който завзел престола на баща си.
Много са историите, които се разказват за този ден.
Казват, че Въстаналия принц Ахмед повел славна битка срещу страхливия си враг, баща си, който се скрил зад стените на палата и оставил войниците си да гинат. Казват, че жестокостта на султана била такава, че народът му се обърнал срещу него. И че когато султанът паднал, войската му сложила оръжие в краката на принца и с признателност се предала на новия владетел.
Казват, че когато Въстаналия принц Ахмед влязъл в Изман, от прозорците завалели цветя, хвърляни от ликуващите хора, които приветствали освободителите. Сестрата на принца, полуджинът Делила, която започнала тази битка още с раждането си, пращала целувки на мъжете, накацали по прозорците, прещастлива, че най-после се завръща в палата, откъдето била прокудена. А момичето, което наричали Синеокия бандит, уловило цветята, изплело корона за принца и я положило върху главата му, докато вървели към палата.
Но това са истории. Не могат да пресъздадат истината такава, каквато я помня.
Помня телата по улиците, а не цветята. Суматохата, настанала след смъртта на султана, мъжете, които продължаваха да се бият. Обикновени мъже, а не злодеи. Мъже, които изпълняваха нарежданията на един вече мъртъв владетел. Мъже, чиито близки по-късно щяха да се втурнат из улиците, за да оплакват телата им. Знаех точно как е паднал султанът, защото го убих със собствените си ръце и месеци след това щях да сънувам кошмари. Понякога в съня ми лицето му се променяше, превръщаше се в лицето на Хала. Понякога в Шира. Понякога в Сам.