Но разказвачите на приказки няма как да узнаят това. Знаеше единствено Джин, който скачаше при всеки мой кошмар, готов за битка, и му трябваше време да осъзнае, че заплахата съществува само в главата ми, че не може да ме защити от нея.
Но дори хората да знаеха истината, нямаше да я разказват. Цветята, полетели от прозорците като падащи звезди, винаги звучат по-приказно.
Историите няма да разкажат как след смъртта на султана тръгнахме из града и видяхме с очите си цената на войната. Как докато си проправях път през улиците, се натъкнах на Самир, уцелен с куршум в гърдите. Дете от Дъстуок, досущ като мен, което се бе присъединило към редиците ни в Сази. Нямаше значение, че го бяхме обучили добре. Войната вземаше животи и променяше животите на онези, които оставаха.
Историите вероятно помнят, че Из оцеля след падането, но обгореното му крило се превърна в осакатена ръка, която си оставаше осакатена независимо каква форма приемеше. На четири крака накуцваше, а превърнеше ли се в птица, крилото му пляскаше безпомощно. Маз съвсем се отказа да се превръща в летящи създания, понеже не искаше да ходи никъде, където брат му не можеше да го последва.
Помня как въздухът тежеше от пушека на погребалните клади. Изгорихме колкото тела можахме. Направихме и четири празни клади.
Първата беше за Сам. От него не бе останало нищо, което да изгорим, макар да измъкнахме плочките в палата една по една, за да търсим. Отдолу намерихме само пепел и тела на абдали. Ако не знаех грозната истина, можех да реша, че все пак е успял да се измъкне през някоя стена и е тръгнал на поредното приключение. Капитан Уесткрофт ми беше разказвал за вярванията на албишите — че след като умреш и бъдеш изгорен, тялото ти се превръща в дърво или поляна с цветя. В нов живот. Затова покрихме погребалната клада на Сам с цветчета, откъснати от градината на харема. Същите като онези, които бе откъснал в нощта, когато го срещнах за първи път.
Върху празната клада на Хала сложихме златен пръстен — злато за нашето погубено златно момиче.
За нашия полуджин с хиляда лица сложихме един от халатите на Шазад, който Имин обичаше да облича.
За Шира, нашата мъртва султима, сложихме корона.
Другари, които бяхме изгубили отдавна, защото бяха загинали във войната, а не в последната битка. В други битки. Но най-после имахме време да скърбим и за тях. Сега, когато всичко бе приключило. Изгорихме и тялото на султана и синовете му се изправиха край кладата, както повеляваше обичаят. Нищо че именно те бяха причината за смъртта му. Но така беше при смъртните. Синовете застават на мястото на бащите си. Кладите горяха буйно и накрая дори луната не можеше да надникне през пушека.
Помня как накрая рухнах върху познато легло — едно от леглата в харема. Не знаех къде другаде да отида в огромния празен палат, който бяхме завладели. Събудих се от шумоленето на възглавницата, хлътнала под нечия тежест — Джин дойде и легна до мен. Размърдах се само колкото да провре ръце под мен и да ме притегли към себе си.
Помня какво промърморих в полусън с долепена в рамото му уста, докато той се наместваше в леглото.
— В харема не се допускат мъже.
И когато той се разсмя, смехът му ме разклати цялата, а радостта, че сме живи, се надигна с такава сила в гърдите ми, че се уплаших да не ме разкъса.
— За принцове май правят изключения — прошепна в ухото ми и ме целуна.
Помня, че и двамата си легнахме с оръжията, помня също и че се запитах колко ли време ще мине, преди да забравим битката, макар че бяхме победили.
Но историите не се градят върху спомени — те представляват интерес само за нас. Хората разказват приказки, онова, което искат да чуят слушателите. А хората искаха да чуят, че сме победили и краят е щастлив.
Легендата за Ахмед се разнесе из пустинята само за няколко дни: Възкръсналия принц, завърнал се от света на мъртвите, за да спаси града. Да спаси цялата страна. Историите разказваха, че по пътя си изпепелил чуждоземните нашественици, а след това се изправил срещу баща си.
Но онова беше дело на султана. Той бе разпръснал бъдещите ни окупатори. Помогнал ни беше да спасим Мираджи от чуждоземно владичество. Гибелта на галаните ни позволи да завземем града на залез-слънце без опасността да го изгубим призори.
Но историите предпочитат да опростяват. Султанът бе злодеят. Ние бяхме героите. И бяхме дали на Мираджи нов принц, далеч по-великодушен от баща му. Нова пустиня, без завоеватели. Нова зора.
Крачех припряно и едновременно с това се мъчех да закопчая медальона с форма на сърце около шията си. Усуквах непохватно верижката, но накрая се наложи да спра.