Закъснявах.
Облегнах се на стената, украсена с мозайка на лебеди. Отсреща, през редицата арки, се виждаше градина с тихо езерце. Захванах се със закопчалката.
До момента никога не бях притежавала бижута и с радост бих си спестила усилията да ги нося, но този медальон ми беше подарък лично от Ахмед. С него ме назначаваше като една от съветниците на султана във временния съвет, който бе свикал, за да му помогне да изгради новата страна. Символизираше поста ми, така че се налагаше да го нося.
Наведох глава напред и косата, която Шазад така старателно бе пригладила, падна върху лицето ми. Пораснала беше много, откакто ми я подстригаха в палата. Вече беше достатъчно дълга, за да се оплете в закопчалката на медальона, ако не внимавах. Достатъчно дълга, за да я вържа, но Шазад не ми позволи. Вместо това се захвана да прокарва пръсти през тъмните ми къдрици с умели движения и капка масло, докато не им придаде нужния според нея артистично разрошен вид. Изрисува лицето ми. Почерни клепките ми и боядиса устните ми в алено, та да подхождат на халата, с който бях облечена и който имаше цвета на изгрева. Ален като зората, но поръбен със златен гайтан, усукан във формата на изманските покриви.
Имах вид на дошла направо от бойното поле. Едва след като Шазад си тръгна, осъзнах, че нарочно ми е придала такъв вид. Тя самата бе пригладена и причесана — водач, генерал. А аз бях Синеокия бандит, леко недодялана и не съвсем на мястото си в доброто общество. Някогашната ни същност така се бе сраснала с нас, че до края на живота си, покажехме ли се пред хора, щяхме да заемаме старите си роли. Но това беше дребна цена за победата.
Най-после закопчалката изщрака. Отметнах коса и хукнах с всички сили към градините, като гледах да не си изгубя обувките.
Празненствата по случай Шихабиан бяха започнали по залез-слънце. И в палата, и в града нощта бе осветена от фенери. Този път запалени с масло, а не с откраднат джински огън. Но тук-там се чуваха приказки да използваме изобретенията на Лейла, без обаче да използваме Първи създания. Да създадем светлина без огън. Да създадем нови абдали, които да ни защитават при нужда. В крайна сметка, още бяхме във война с Галан. Макар че вероятно щеше да им е нужно много време, преди да успеят да съберат войска и да тръгнат отново срещу страната ни. Говореше се, че империята им запада, че са заобиколени от врагове. И ние бяхме сред тях. Също и албишите. Ахмед беше сключил временно примирие с кралицата на Албиш. Борехме се за друг мир, различен от онзи, който баща му бе осигурил с помощта на галаните. Мир, в който да управляваме сами себе си. Сега имахме съюзници. А не окупатори.
Междувременно най-източните части на галанската империя бяха въстанали. Искаха независимост, свобода и правото да създадат държава, в която да не им бъдат налагани галанската религия и нейната ненавист към Първите създания.
И все пак, ако галаните се завърнеха, трябваше да сме готови. Творенията на Лейла бяха променили света и връщане назад нямаше.
Дори Ахмед, който упорито отказваше да стори нещо, което би могло да напомни на народа му за баща му, използва зунгвокса на Лейла още веднъж. За да обяви изборите в град Изман.
Баща му и неговият баща и всички преди тях чак до първия султан бяха управлявали, без да зачитат гласа на народа. Ахмед искаше да промени този ред. Искаше да позволи на хората да решат дали да остане на султанския престол. Не искаше да бъде завоевател в собствената си страна. Помоли ги да изберат.
Така че организирахме избори.
И никой не се учуди, когато Ахмед спечели. Обявили бяхме, че всеки може да претендира за престола. Неколцина от другите синове на султана изявиха желание да се изправят срещу Ахмед, както и един-двама емири. Дузина мъже срещу Ахмед. Разнесохме вестта из цялата страна, разпратихме доверени мъже и жени да съберат гласовете от всеки град, малък и голям, от всяко селце. Тук-там, където хората не умееха да четат и пишат, даваха по някой предмет наместо гласа си. Пратениците се върнаха със странна колекция за преброяване: имена, изписани върху късчета хартия, а също и цели чували с цветни камъчета и парчета боядисано дърво. Не беше трудно да разберем резултата. Нали бяхме полуджинове — преброихме гласовете и обявихме, че най-много хора са подкрепили Ахмед, и това беше истината. Полуджиновете не допускат грешки с истината.
Ахмед бе избран да оглави Мираджи за следващото десетилетие. Достатъчно, за да изгради нова страна, както бе обещал, но не достатъчно, та властта да го промени и изкриви.