Градината беше пълна с мъже и жени в пъстроцветни дрехи. Това бяха хората, които Ахмед бе привлякъл, за да му помагат в царуването. Сред тях имаше емири със своите съпруги и деца, там бяха и Рахим от Илиаз, и Хейтам от Тиамат, та да дават добър пример. Нищо, че зад гърба на Ахмед вече се дочуваха недоволни гласове. Гласове на капитани, принудени да се подчиняват на генерал, който хем беше по-млад от тях, хем беше жена, та се налагаше да бъдат придумани към послушание. Генерал Хамад се беше отказал от поста си в полза на дъщеря си. Остаряваше, а и вече беше водил две големи войни. Видял беше двама султани да губят престола си, единия от които сам беше предал. Ахмед се бе погрижил той да получава добра рента в старините си. А генералът твърдеше, че за него е истинско щастие сам да отстъпи поста си, вместо да загине на бойното поле. И че е време да направи място на новото поколение.
Шазад вече започна да внася промени. Един от гарнизоните бе определен за жени и бавно се пълнеше. Много от желаещите бяха въстанички, били се рамо до рамо с нас в битката за Изман и решили да не се връщат по домовете си. Други бяха новобранци от самия град, някои от жените дойдоха от Скритата къща на Сара. На капитаните им беше трудно да приемат новия генерал и новите войници. Но нямаха избор. Светът се променяше.
Налагаше се да се променят заедно с него.
Спечелили бяхме войната, обаче всички знаехме, че ни очакват още хиляди по-малки битки. Но тази вечер в прохладния въздух на градината се носеше смях, лееше се руйно вино. И в продължение на няколко часа цареше примирие.
Застанах встрани, незабележима в сенките, и заоглеждах множеството, търсех Джин. Но друг от братята ме намери пръв.
— Тази година празненството е доста по-различно. — Ахмед излезе от палата и спря до мен.
Явно не само аз бях закъсняла.
— Така си е.
Миналата година бяхме прекарали Шихабиан в Долината на Дев. Криехме се. Нямахме царство. Не бяхме спечелили нито една битка. И не бяхме загубили толкова много хора. Миналата година по това време бяхме заобиколени от много повече хора, които сега бяха прах в пустинята.
Ахмед беше облечен с черна курта със златни гайтани. Косата му бе старателно вчесана назад, което му придаваше по-зрял вид от скромните му деветнайсет години. Изглеждаше като истински владетел.
Откакто спечели изборите миналия месец, прекарваше всеки ден в една или друга среща, мъчеше се да разплете юздите на страната, която бе оглавил. И аз участвах в някои от срещите, но не във всички. Днес Рахим и Ахмед се бяха събрали да решат какво да правят с принцесата предателка, която още беше затворена в Илиаз. Останалите се изпокрихме. Никой не искаше да взема страната на единия или на другия, да решава дали да се отнесем към Лейла като към сестра, или като към враг.
— Взехте ли решение? — попитах, макар да не бях сигурна, че искам да знам.
Ахмед поклати глава мрачно.
— Още не можем да решим. Баща ми би я екзекутирал. Шазад казва, че трябва да я накажем за назидание. Рахим иска да й спестим страданията. Макар че не му е проговаряла, откакто… — Той млъкна и прокара палец по ръба на чашата. — Той донесе новини от нея. Чака дете.
Детето на Билал, досетих се. Нямаше да се учудя, ако го е направила нарочно. За да си запази живота. Досещала се е, че Ахмед не би лишил дете от майка му с лека ръка, независимо от греховете й. Не и след като султанът бе лишил Ахмед и Делила от тяхната майка.
— Не знам — въздъхна той и погледът му пробяга към пируващите гости. Продължавахме да стоим в сенките. Светлината и шумът плискаха към нас, подмамваха ни да се присъединим. — Не знам дали бих могъл да постъпя правилно спрямо нея. Започвам да разбирам баща си малко по-добре, откакто умря. Разбирам, че понякога е вземал решения, които са му навличали омраза само защото обратният вариант е бил по-неприемлив.
— Но ти не си като него — възразих и облегнах гръб на прохладната каменна стена.
Ала Ахмед беше прав. Ако наредеше да убият Лейла, някои щяха да го нарекат жесток, други — справедлив. Ако я хвърлеше в затвора, едни щяха да го нарекат слаб, а други — милостив.
— Ти какво би направила? — попита ненадейно той.
— С Лейла? Хрумват ми доста неща, но съм чувала, че човек трябва да се държи добре с бременните.
Ахмед се усмихна, но не се отказа.
— Знаеш, че не това имах предвид. — Той почука по медальона около шията ми. — Има причина да ти дам поста на съветник. Искам да ме посъветваш.
— Щях да я пратя в изгнание — изплъзна се от устата ми, преди да помисля. Но още щом изрекох думите, разбрах, че наистина това бих направила. Достатъчно хора бяха загинали в тази война. Твърде много хора. В името на един по-добър свят. На нова зора. Нова пустиня. — Изпрати я в Албиш — продължих, когато мисълта се избистри в съзнанието ми. — Или в родината на майка й, в Гаманикс, но й дай да разбере, че повече не може да стъпва в пустинята. Разпрати вестта, че най-тежкото наказание за измяната е не смъртта, а прокуждането от великата страна, която ще изградиш. Аз самата най-много бих се страхувала именно от това — да бъда принудена да напусна родината си. — Ахмед ме изгледа внимателно и по устните му заигра лека усмивка. — Какво? — настръхнах отбранително.