— Нищо. Просто… щеше да е невероятно жалко за всички нас, ако беше прекарала живота си в онова затънтено градче в края на пустинята.
Той ми подаде ръка. Време беше да се включим в пиршеството.
— Не се тревожи — хванах го под ръка, както бях виждала да прави Шазад при официални случаи. — Дори да бях останала там, пак щях да гласувам за теб.
Истинската тъмнина настъпи в полунощ, както винаги. Изгаси огъня. Изгаси луната. Звездите. За миг отново се почувствах като мъртва в подземията. Непрогледен мрак. Но после ръката на Джин намери моята. За да ми напомни, че сме живи. И макар да сме слаби пламъчета в дългата нощ, в момента все пак мъждукаме.
Вече бях чула историята, че двамата с Джин сме били спасени от смъртта благодарение на милостта на джиновете, които така се трогнали от силната ни любов, че ни хранили с пламъци, докато искрата в телата ни не се разгоряла наново.
По-късно историите щяха да разказват, че Синеокия бандит и Чуждоземния принц са водили още много битки за страната си. Приключенията им щяха да се разказват от децата край лагерните огньове. Как когато смъртта най-после се върнала да ги прибере след много години, взела животите им едновременно, та да загинат рамо до рамо в пустинята, за която воювали.
Но нямаше да разкажат, че Чуждоземния принц спазил обещанието си пред Синеокия бандит и я научил да плува. Историите щяха да забравят малките мигове, които тя винаги щеше да помни: усещането за пръстите му под гръбнака й, когато придържаше тялото й във водите на банята в някогашния харем. Как неизменно се усмихваше, когато я целунеше и усетеше вкуса на сол. Как се бореше да се научи заради него, макар да се чувстваше като пламък, залят с вода. Хората щяха да разказват единствено как веднъж корабът на Синеокия бандит попаднал в буря, а тя скочила от палубата и доплувала до брега, а оттам изпратила огромна вълна пясък, та да спаси потъващия кораб. И никой от разказвачите нямаше да се учуди как едно момиче от пустинята се е научило да плува.
Във всяка история за царуването на принц Ахмед щеше да се говори за добротата му и за благоденствието, което донесъл на страната си. Разказвачите нямаше как да знаят как будуваше по цели нощи, преди да вземе трудно решение, как Синеокия бандит излизаше с гневна крачка от покоите му, убедена, че принцът допуска грешка. И колко нощи принцът нямаше да докосне възглавницата си, разтревожен, че може би бандитът е прав.
Всички щяха да знаят, че когато принцът слязъл от престола след десет години, страната избрала друг принц, един от доведените му братя, отраснал в харема. Тук разказвачите щяха да снишат глас и да разкажат какво последвало: макар новият принц да имал същата кръв като Въстаналия принц, той се различавал от брат си като деня от нощта. Не след дълго се опитал да завладее властта за себе си и да отнеме живота на онези, които му се опълчели. И скоро обявил, че ще царува не само едно десетилетие, а до края на живота си, досущ като баща си.
Но — и тук гласът на разказвачът щеше отново да се извиси — една нощ, когато принцът узурпатор се наслаждавал на победата си, на вратата на покоите му се почукало. Когато отворил вратата, узурпаторът се озовал лице в лице с Красивия генерал. Изпаднал в ужас, понеже бил пратил убиец по петите й и я смятал за мъртва. Но убиецът се провалил — генералът го убила, преди да изпълни задачата си. И когато разбрала какво се случва в града, повела армията си в нощта и завзела града, докато узурпаторът спял. Направила го, без да изстреля и един куршум, без дори да извади ножа си. Но в онази вечер го извадила, пристъпила в покоите на принца и сложила край на тиранията му.
Тази история беше любима на всяко момиче, решило да се включи в редиците на мираджинската армия.
Но никой нямаше да знае, че в навечерието на тази безкръвна битка за Изман осмина души се събрали за първи път от много време. Припомнили си предишните срещи отпреди много години, когато били по-млади. Чуждоземният принц попитал „Не я ли спечелихме вече тази война?", а брат му се запитал на глас дали цял живот ще се бият за свобода срещу мъже, които копнеят за власт. После Красивия генерал плеснала с ръце и възкликнала: „Така, ето какво ще направим". И Синеокия бандит се разсмяла, понеже отдавна не била чувала тези думи.