Крайно време беше да се измитаме оттук.
Прицелих се.
— Лейла, как да се измъкнем от града? Ако кажеш истината, куршумът ще мине покрай теб. Излъжеш ли, ще се забие в черепа ти.
Лейла ме гледаше втренчено, но тялото й трепереше. Страх я беше. За нас тя беше предателка, а за нея аз бях враг. Това беше война.
— Защо да ти казвам, след като и без това ще ме убиеш? — изсъска тя. — Куршумът може и да ме подмине, но можеш да ме убиеш по друг начин. Можеш да ми счупиш врата или да ме удушиш. — В главата ми блесна спомен как Лейла внимателно оглежда синините по шията ми, след като галанският посланик едва не ме удуши. — Нямаш причина да ме оставиш жива.
Права беше: оставех ли я жива, щеше да е опасна. А ако ми дадеше желаната информация, повече нямаше да ни е нужна.
— Предпочитам да умра, отколкото да предам баща си и повелителя си. Никога няма да ти кажа.
Не отмествах пръст от спусъка. Но не го натиснах. Никога няма да ти кажа. Не ме интересуваше дали тези думи са истина. Ако ли пък лъжеше, щеше да ми е нужна без куршум в главата.
Дявол да я вземе!
— Права си — дръпнах петлето и тя цялата подскочи. Явно не беше чак толкова склонна да умре, колкото се опитваше да ми внуши. — Не мога да те оставя тук жива. — Тикнах пистолета в кобура, както си е готов за стрелба. Сграбчих я и я дръпнах. — Да вървим.
Из побърза да смени формата, превърна се отново в рух. Лейла риташе и пищеше, но беше твърде дребничка, а аз бях далеч по-силна. Успях да я кача на гърба на Из, преди да започне да се съпротивява и да дере с нокти. И още преди стражите да се доближат достатъчно, че да могат да стрелят, вече бяхме във въздуха и извън обсега на оръжията им.
Глава 5
— Е, цялата работа се оказа нахалост. — Хала затръшна шумно вратата зад себе си.
Дремех на перваза, но гневът й рязко ме разбуди.
Бяхме натикали Лейла в стаята, която делях с Хала. В приказките отвлечените принцеси обикновено се озовават в някоя кула в пустинята или в дворец в облаците. Но ние разполагахме с една-единствена стаичка с разклатена ключалка в Скритата къща. И добре че я имахме. Вярно, по-голямата част от бунтовниците бяха заловени с Ахмед, но бяха останали достатъчно да ни е трудно да се побираме в Скритата къща наред с жените и децата, които я считаха за свой дом. Бяхме по трима-четирима в стая, спяхме на импровизирани дюшеци или направо на пода. Мнозина спяха на покрива под огненото небе, заради което нощта така и не притъмняваше, та се налагаше да засенчват очи кой както може. Което означаваше, че безценната ни затворничка разполагаше с повече пространство отколкото който и да било в къщата.
С Хала бяхме прехвърлили скромния си багаж в съседната спалня, където спяха Сара и детето й. Фади, синът на Шира, също спеше при тях, понеже Сара беше поела грижите за него. Това като че ли беше най-естественото решение, понеже тя единствена знаеше как се гледа бебе. Един-два пъти бях виждала и Джин да го успокоява. Но това беше временно решение. Не беше дете на Сара, нито на Джин, нито пък мое. Беше сираче и когато войната приключеше, трябваше да му намеря дом. Естествено, при условие че спечелим войната. Ако загубим…
Бях се свила под перваза на прозореца в новата ни стая, а Джин бе облегнал глава на стената до мен. В просъница бях отпуснала ръка върху главата му, сякаш чувствах потребност да се уверя, че е до мен. Разбудени от Хала, двамата я гледахме омърлушено. Изтощени бяхме от сутрешния набег в палата и от непланираното отвличане на принцесата.
Сара седеше в ъгъла и люлееше люлката, която бе стъкмила за Фади. При всяко залюляване зървах кичур синя коса измежду завивките. Поредният полуджин. Поредното дете, което щеше да загине, ако страната паднеше в ръцете на галаните пред портите. В единственото легло в стаята невръстната рожба на Сара се размърда в неспокойния си сън, захапала юмруче. Беше вечер, навън още беше светло и слънчевата светлина, която проникваше през дървените летви на прозореца, рисуваше сенки по личицето на детето. Шазад веднъж бе споменала, че бащата на момченцето бил Бахи, най-старият й приятел, загинал от ръката на брат ми Нуршам по давление на султана. Не познавах Бахи добре, но дори и аз виждах приликата. Безредните тъмни къдрици и мекото открито изражение на бащата, заради което му се бях доверила по време, когато не знаех дали бих могла да вярвам дори и на Джин, бяха наследени от момченце, което нямаше да познава баща си заради тази отвратителна война.