— Държа да ви напомня, че нямаше да се налага да заблуждавам когото и да било, ако се бяхте върнали с отговори, вместо с нови въпроси.
Умълчахме се. Знаех какво трябва да направим. Трябваше да се съберем всички и да обсъдим положението. Да измислим план. Както винаги сме правили… Но когато се огледах, установих, че всъщност това бяхме всички. Имин беше мъртва, Ахмед, Шазад и Делила бяха в плен. Рахим, най-новият ни съюзник, също беше пленен с тях. Сам бе изчезнал. Близнаците спяха нейде из къщата. Така че оставахме само аз, Джин и Хала. Двама уморени полуджинове и един принц. Само с това разполагахме. Окаяна малобройна дружинка, особено в сравнение с редиците, които се събираха в павилиона на Ахмед в оазиса. В стаята настана неловко мълчание — явно всеки от нас едновременно бе стигнал до осъзнаването, че нямаме представа какво да предприемем.
В този миг отвън нахлу гръмовен глас и рязко наруши тишината.
— Чуйте ме, поданици мои.
В гърдите ми се надигна внезапен ужас. Можех да разпозная гласа на султана от една-единствена дума. Щях да го разпозная дори да го чуех на другия край на света. Познавах този глас по-добре и от гласа на Джин. А в момента не се съмнявах, че гласът му се чува под прозорците ни. Беше ни открил.
Отвлякла бях дъщеря му и го бях насочила по петите ни и сега с нас беше свършено. Щеше да екзекутира Джин на ешафода — поредния блуден син, от който копнееше да се отърве. Нас, полуджиновете, щеше да пороби. А останалите въстаници щяха да изгният в някой пустинен затвор, понеже нямаше да има кой да им се притече на помощ.
За секунда застинах. Кръвта сякаш напусна тялото ми и се превърнах в куха черупка, изпълнена единствено със страх. Имах чувството, че съм извън тялото си, оглеждам стаята и виждам замръзналите изражения на другите.
Джин пръв се раздвижи, измъкна пистолета си и се притисна в нишата до прозореца. Последвах примера му и кръвта като че ли се раздвижи в тялото ми. Извадих пистолета и надникнах навън. Очаквах да видя султана под прозореца, извисил глас нагоре. Като Башир Смелия от легендите, който се провиква на Рахат Ненагледната, заключена в кулата на джина.
Вместо това на улицата стоеше абдал в цялото си бронзово великолепие и гледаше право напред с невиждащите си очи. Един от механичните войници на султана, озарен с джински огън, откраднат от Ферештех чрез машината на Лейла.
— Говоря ви като ваш владетел, но също и като баща. — Гласът на султана излизаше от устата на абдала. Говореше машината, макар металните устни да не помръдваха. — Баща на вас, моя народ, и на моята невинна дъщеря, вашата принцеса Лейла, която бе отвлечена от сърцето на двореца от опасни злодеи, последователи на мъртвия принц предател.
Дори не изрече името на Ахмед, та образът му да се свързва единствено с този на предател.
Ехтеше по-силно от човешки глас. Проточих шия, за да надникна по-нататък, и видях втори абдал на ъгъла на улицата, който говореше със същия глас. Хората, които още не се бяха прибрали по къщите си, се притискаха в стените, сякаш можеха да се скрият, и поглъщаха всяка дума…
И това не се случваше само на нашата улица. Сигурна бях, че султанът е пръснал механичните си войници из целия град, из всички квартали, та да разгласяват думите му. Величавият ни владетел говореше на хиляди хора в града с един и същи глас, на който всички трябваше да се подчиним.
— Как го прави? — изсъсках тихо, понеже не знаех дали абдалите ни чуват.
Джин бе впил взор в улицата. Изражението му бе сурово, а решетката на прозореца хвърляше странни сенки по лицето му. Поклати глава.
— Някои от вас познават болката да изгубиш дете — ехтеше гласът на султана от машината. Улових погледа на Хала в дъното на стаята точно когато завъртя възмутено очи. — Ако бяхте на мое място, щяхте да направите всичко по силите си, за да си върнете дъщерите. — Неизречените думи отекнаха точно толкова силно, колкото и излезлите от неподвижните устни на абдалите: А няма нищо на този свят, което да не е по силите ми. — Онзи, който спаси дъщеря ми от злодеите и я доведе при мен, ще бъде възнаграден с толкова злато, колкото сам тежи.
Пръстът ми, готов да натисне спусъка, се отпусна леко. Подкупите със злато не бяха нещо ново. Сред въстаниците нямаше човек, който да склони да ни предаде заради богатствата на султана. Само това ли смяташе да предложи?
— Но — заговори отново гласът и мигом попари крехката ми надежда — за всяка утрин, в която дъщеря ми е далече от дома, ще умира дъщерята на друг човек.