— Не можем да я върнем — изрекох на глас мислите на всички останали. — Тя е единственият ни шанс да се измъкнем от града.
— Знам — отвърна Джин, като прокара длан по брадичката си, без да откъсва очи от моите. — Ако дадеш на Хала още няколко дни, може и да успеем да изкопчим нещо от нея, когато бдителността й е приспана. Само че…
— Само че не разполагаме с още няколко дни, понеже султанът ще започне да избива девойки — довърших мисълта му.
Джин стоеше облегнат на вратата със скръстени ръце, сякаш му се искаше да се изправи между мен и целия свят.
— Постъпи правилно — продължи той след миг. — С Лейла. Колкото и да е неразумно, все пак ни дава шанс да се измъкнем оттук, а не бива да пропускаме нито една възможност.
— Ами ако все пак не отвори уста? — вдигнах глава и го погледнах право в очите. — Тогава какво правим?
Забъркали се бяхме с човек, който имаше на разположение цели войски, да не говорим за джинския огън. А коя бях аз? Никоя. Момиче от пустинята с един гол пистолет в ръка. За повечето хора дори не притежавах име. Бях просто Синеокия бандит.
Самозабравила се бях след екзекуцията на Имин, когато се изправих и предложих да водя въстаниците. Забравила бях, че в тази битка съм никоя, че сред въстаниците има десетки мъже и жени с по-добро потекло. С по-добро възпитание. С по-добро образование.
Шазад щеше да измисли стратегия. Ахмед щеше да изчака дотогава, докато е сигурен какво трябва да направи. Рахим разполагаше с армии, които да му се подчиняват. А аз само стрелях наслуки в тъмното и се надявах да уцеля нещо.
— Ще се справим — каза Джин. — Както всеки път.
Отговорът му не беше от най-обнадеждаващите, но само с това разполагахме. Внезапно ме обзе безпокойство. Закрачих из стаята. Взех да отварям и затварям шкафове. Сякаш отговорът се криеше в някой от тях. Или ако не отговор, то поне малко кафе.
— Май от известно време не спиш добре — отбеляза Джин зад гърба ми.
Затръшнах поредната вратичка.
— Нима ти спиш добре? — троснах му се, колкото да си излея яда.
Но въпросът прозвуча твърде многозначително. През последния месец бяхме разделени, къщата беше пренаселена, за да намерим и миг усамотение. И в този момент осъзнах, че с Джин сме сами за първи път, откакто се помнех.
И ето че ме питаше дали спя добре. Понеже спяхме отделно. В главата ми мигом се завъртяха други мисли… за друг вид близост. Което беше абсурдно. И двамата бяхме въвлечени в нещо далеч по-голямо от отношенията помежду ни. Толкова всепоглъщащо, че не оставяше никакво време да помислим един за друг. Въпреки това напоследък като че ли вървяхме към нещо повече. Към неизвестни води — или поне неизвестни за мен. И съзнавах, че от двама ни аз съм тази, която ни държи в пристанището.
— Не — отвърна Джин и аз застинах. Като че беше прочел мислите ми и внезапно въздухът не ми достигаше, не можех да дишам от копнеж да го докосна. — Не спя.
Посегнах първа, но той ме изпревари. Преодоля разстоянието между нас с две крачки и аз неволно отстъпих към масата. Спря миг преди телата ни да се докоснат. Аз също не помръдвах. Усещах нерешителността му, нежеланието да ме нарани. Напоследък всичко бе станало по-крехко. Беше толкова близо, че усещах топлината му, дори и в горещата кухня. Отметнах глава назад и потърсих ъгълчето на устата му с устни. Ръцете му се вкопчиха в талията ми като единствената опора на тоя свят. Пръстите му сграбчиха прашната риза, която не бях успяла да сменя, и я задърпаха нагоре, така че палецът му мина по голата ми кожа, оставяйки огнена диря след себе си. Не се беше обръснал и устните ми вкусваха наболата брада по челюстта му, а през тялото ми премина мощна тръпка.
Джин въздъхна, сякаш се предаваше, и в следващия миг ръцете му ме обгърнаха плътно, повдигнаха ме върху масата като че бях лека като перце. Ризата ми, смачкана в дланите му, се плъзна нагоре по гръбнака ми, а ръцете му я последваха все по-нагоре чак до лопатките и аз отново потреперих.
— Трябва да се обръснеш — дръпнах се назад, останала без дъх, и прокарах пръст по линията на челюстта му.
Лицата ни бяха на едно ниво — аз седнала, той изправен пред мен. Очи в очи. И въпреки това ми беше трудно да го гледам — ако го погледнех, всичко, което бях сдържала от седмици, щеше да нахлуе неудържимо в кръвта ми и да ме изгори отвътре. Все едно да погледна право в жаркото пладнешко слънце.
Джин се усмихна иронично.
— По-късно — каза и ме целуна отново.
Несъзнателно увих крака около кръста му и го притеглих към себе си.
— А аз си мислех, че няма нищо вярно в слуховете, че Сара била направила бардак в къщата. — Горчивината в гласа на Хала ни накара рязко да се дръпнем един от друг.