— Не съм специалист, но си мисля, че стаите в бардаците имат ключалки. И хората чукат — сопнах й се.
Джин все още ме държеше в прегръдките си и понеже беше с гръб към Хала, само аз видях усмивката, която танцуваше на лицето му, преди да ме пусне. Хала стоеше на прага, а от двете й страни надничаха близнаците, увити в роби, с щръкнали под невъзможен ъгъл коси и широки усмивки.
— Очевидно се опитвате да измислите план. — Хала завъртя подигравателно очи и влезе в кухнята.
— Вече имам план. — Усещах, че лицето ми още пламти. Изпънах ризата си надолу. — Не връщаме Лейла, а вместо това спасяваме момичетата.
— Бива си го — обади се бодро Из.
— Чудесен план — добави Маз. — Много ми харесва.
— Ама да, стига ни и най-общо изказване — измърмори подразнено Хала. — Това не е план. Даже и идея не е. Какво те кара да смяташ, че бихме могли да спасим някого, след като не успя дори Имин да спасиш?
Това си беше удар под кръста и определено ме заболя. И все пак нямах намерение да споря с нея. От известно време беше невъзможно да спориш с Хала — в състояние бе единствено да съска и плюе отрова, смазана от скръб по Имин.
— Тук се намесвате вие — обърнах се към тях. — За да изгладите подробностите. — Вън вече се спускаше тъма, единствената светлина в кухнята идваше от жаравата в камината, която хвърляше смътни отблясъци, та изглеждаше сякаш са в стаята едва наполовина. Исках да ги привлека, да ги сплотя. — Искате ли да помогнете, или предпочитате да ги оставим да умрат?
Естествено, никой не искаше нови жертви.
Няколко часа преди изгрев-слънце бяхме готови с груб план. За оставащите безценни часове решихме, че ще е най-добре да поспим. Скритата къща тънеше в мълчание, когато се изнизахме от кухнята. Двете с Хала тръгнахме към стаята на Сара по тъмните коридори, а момчетата поеха в обратната посока.
Стигнали бяхме средата на дългата поредица от стълби, когато забелязах светлина под една от вратите — Тамид четеше посред нощ.
Старият ми приятел нямаше къде другаде да отиде, когато Лейла ни предаде. Последвал ни бе с неохота, но в момента бях склонна да приема всякаква помощ, при положение че редиците ни бяха така оредели. Окупирал беше цяла стая за себе си, което според мнозина не беше редно, след като пространството бе толкова ограничено. Но аз му бях разрешила, понеже имаше да върши работа — работеше почти непрекъснато, от здрач до зори, в търсене на думи, които можеха да освободят енергията на Ферештех и да обезвредят машината на султана. А също и защото беше излишно да му давам допълнителни поводи да ме презира.
Спрях на площадката пред стаята му. Миг по-късно, като усети, че не крача до нея, Хала също спря и ме стрелна със смразяващ поглед.
— Не желае да говори с теб — уведоми ме тя, при това не за първи път.
Наясно бях с тази подробност. Наясно бях и че Хала изпитва тихо злорадство, понеже с нея той беше склонен да говори.
С Тамид не бяхме разменили и дума от седмици, гледах да заобикалям стаята му отдалече. Но сега ситуацията беше различна. Вече не ставаше дума за това кой какво иска. А какво трябва да се направи.
— Иди да поспиш — подметнах на Хала вместо довиждане.
Тя понечи да подхвърли нещо хапливо, но само вдигна ръце над главата си в знак, че щом съм решила да върша глупости, тя не може да ме спре, и продължи нататък. Когато стъпките й заглъхнаха, почуках тихо на вратата.
— Влез — подвикна Тамид, очевидно несмутен, че има посетител в нощна доба.
Въпреки това, когато бутнах вратата, ми стана ясно, че не е очаквал мен.
Вероятно е смятал, че идва Хала да му донесе още книги. Онези, които му беше набавила, бяха пръснати из стаята. Подът почти не се виждаше от купчинките отворени томчета, наредени едно връз друго или захвърлени гневно в ъгъла. Книгите бяха задигнати от библиотеките на университета или от подземията на молитвени домове. Дарбата на Хала й позволяваше да излезе от коя да е сграда в Изман с вързопче книги под мишница, без да привлече и най-беглия поглед. А и я използваше добре, почти без да се оплаква. Предполагам, че не обичаше да бездейства. Или пък й допадаше вероятността да се натъкне на опасност. Това я разсейваше от мрачните мисли.
Колкото и да е странно, Хала и Тамид като че ли добре се спогаждаха. Може би защото и двамата ми се сърдеха — Тамид, задето го въвлякох във въстанието, а Хала, задето не успях да спася Имин. Знаех, че ме одумват зад гърба, когато се съберат. Иначе откъде Хала можеше да знае, че Тамид не желае да ме вижда?
Той сведе поглед към книгата, отворена на писалището пред него. Свил се беше под неудобен ъгъл, ампутираният му крак бе повдигнат на табуретка. Изкуственият беше облегнат на стената, далеко от него. Заменил го беше с патерици. Прекрасно изработеният крак, който Лейла му беше направила от бронз и други метали, се бе изгубил при бягството ни от султана. Прехваленият ни владетел го бе изтръгнал от тялото му, за да извади скритото от Лейла устройство, което го бе насочило към скривалището ни. Новият крак беше издялан от къс дърво, изрязано така, че да пасва на празнината, оставена от бронзовия, и се прикрепяше посредством груба система от кожени каиши. Твърде далече беше от изкусното изобретение на Лейла, но пък имаше предимството, че не можеше да ни предаде на врага. За мен това си беше равностойна размяна.