Погледът ми неволно падна върху книгата, захвърлена в ъгъла на писалището. Отворена беше на изображение на падането на Абадон — цял в пламъци и почернели камъни.
— Върви ли? — прокарах разсеяно пръст по очертанията на пламъците, поглъщащи града.
— Въпросът не е дали ми върви — отвърна раздразнено Тамид. — Ако ми вървеше, изобщо нямаше да съм тук.
— Да разбирам, че отговорът е не?
Тамид ровеше из книгите вече седмици наред в търсене на думите.
Думи на първия език, съществувал преди възникването на лъжата.
Полуджин, който не е в състояние да изрече лъжа.
И аз, онази, която бе призовала Ферештех, а сега искаше да го освободи.
Могъща бе тази комбинация: правилните думи на първия език и полуджин, който да ги изрече. С тази комбинация можех да постигна всичко. Ако ги изрека като истина, можех да накарам монети да завалят от небето, можех да сваля крале или да съживя мъртвите.
Дявол го взел, в момента добре щяха да ми дойдат няколко хубави магически думи, та да се измъкнем от този капан!
Но първият език беше разпокъсан и изгубен. Щях да съм доволна и на няколко думички, колкото да спася армията ни от огъня. Когато все пак съберем армия.
Преди засадата и екзекуцията и пристягането на огнения обръч бяхме очертали нещо като план: да отведем Рахим в Илиаз и да поемем управлението на войската, която той някога бе водил. Войниците все още му бяха верни. А след това да изпратим тази армия срещу султана.
Само че колкото и добре да беше обучена, никоя армия не можеше да устои на абдалите. Което означаваше, че машината трябва да бъде унищожена, а силата на Ферештех — освободена, за да не може никой друг да я впрегне. И тъй като аз бях тази, която бе призовала джина, налагаше се именно аз да го освободя. Но нямахме думите. И ако съдех по безплодните усилия на Тамид, никой друг не беше успял да ги открие. И въпреки това продължавахме да търсим — друго не ни оставаше.
— Не си дошла да ме разпитваш за работата ми. — Тамид разтри уморено очи. — Какво искаш, Амани?
— Имаме пленница. — Налагаше се внимателно да подбирам думите си, но пък нямах много време за увъртане. — Лейла.
Тамид видимо трепна. Лейла бе изиграла и двама ни, предала ни беше. Смятахме, че е невинно безпомощно девойче, затворено в харем. Но за Тамид тя бе означавала и нещо повече. Беше използвала връзката им, за да го накара да напусне палата с нея и да доведе баща й право при нас. Отнела ми беше мнозина другари, но далеч не бях единствената, която бе наранила.
— Понеже нещата се развиха така благополучно предният път, когато я доведохте в скривалището на въстаниците? — Тонът му беше излишно саркастичен.
— Прав си — въздъхнах. Внезапно се почувствах изтощена, прииска ми се да се отпусна на пода, но от книги буквално нямаше къде да седна, така че се облегнах на вратата. — Но тя знае някои неща. Неща, които е нужно и ние да узнаем.
— Това не ме интересува, освен ако не знае думите, с които се освобождава джин от оковите му — измърмори Тамид.
— Не ги знае, но е възможно да знае как да се измъкнем от този дяволски град. — Тамид най-после вдигна взор към мен, а в очите му проблесна любопитство. — Само че отказва да говори. Поне не и пред мен. Мислиш ли, че има вероятност да се разприказва пред теб?
— Съмнявам се — изсумтя Тамид твърде прибързано, за да повярвам, че е отдал нужното внимание на идеята.
— Нямаше да те моля, ако не бяхме изгубили надежда, Тамид. Но султанът ще започне да избива невинни хора, ако не му я върнем, а ние трябва да се измъкнем оттук. Не можеш ли поне да опиташ, преди да ми кажеш, че няма да се получи? — Опитах се отново да привлека погледа му, но той бе свел глава над книгите, разгневен, че изобщо съм го попитала. — Тамид — сама долавях отчаянието в гласа си. — Имам нужда от помощта ти.
— Естествено! — Той се смръщи над книгата. — Всичко се върти около теб. Откакто те срещнах, целият ми живот се върти около теб. Лейла ме използва, за да се добере до теб. Дори и това — той посочи книгите — е заради теб.