Млъкна също така внезапно, както беше избухнал. Искаше ми се да му кажа, че това не е вярно. Че не е честно. Че ако животът му в Дъстуок се е въртял около мен, вината си беше негова, не моя. Но пък аз бях тази, която вечно се опитваше да го поведе из широкия бял свят. А той се опитваше да ме задържи обратно. В крайна сметка се оказа, че съм по-силна. Но Лейла — за Лейла не можеше да ме вини.
— Дали не греша — опитах се да не прозвуча обвинително като жена, която ревнува от любовницата на мъжа си, — че тя ти направи крака още преди да пристигна? Ако ти се иска да се изживяваш като мъченик, Тамид, не мога да ти попреча, но нека не допускаме невинни хора да срещнат смъртта си.
Известно време Тамид се взираше в страницата.
— Ще говоря с нея. Но само при едно условие.
Съгласна съм. Това, естествено, не го казах на глас.
— Какво е то?
— Ако действително знае как да се измъкнем оттук, тръгвам с вас. Не желая да се забърквам във въстанието, нито в тази самоубийствена операция, с която смятате да се захванете. Никога не съм искал. Искам да си се прибера у дома. — У дома. В Дъстуок. — Изобщо не исках да тръгвам оттам.
Така и не разбрах защо толкова искаше да остане там. Мечтаеше единствено да се изучи за свещен баща и един ден да оглави молитвения дом в Дъстуок.
Готова бях почти на всичко, за да не се налага да се връщам в Дъстуок с него. Имах чувството, че градът ме чака като капан на ръба на пустинята. Че ако се завърна в родния си град, той ще затвори железните си челюсти около мен и няма да ме остави да се измъкна.
— А ние? Никой друг не познава първия език. — Никой друг не беше обучаван лично от Свещения баща на Последната страна, където старите традиции и древните езици бяха запазени по-добре, отколкото в северните градове. — Ако не намерим начин да унищожим машината, нямаме никакъв шанс срещу султана.
— И какво? Ще ме държите под ключ заради нищожната възможност да открия нещо? — тросна се Тамид. — Ако можех да ги намеря, вече щях да съм ги намерил. — Той посочи ядосано стаята. — Повярвай ми, правя всичко по силите си.
Прав беше. И мен ме гризеше същото подозрение — че ако можехме да открием думите, все нещо щяхме да сме намерили.
— Добре — отстъпих. — Ако успеем да се измъкнем, ще те отведем колкото се може по-близо до Дъстуок. Поговори с Лейла. И не го отлагай.
Понечих да тръгна, но той ме спря.
— Амани — обърнах се, вече отворила вратата, и Тамид най-после ме погледна в очите. На лицето му бе изписана болка и той побърза да извърне поглед. — Има и нещо друго. — Очите му се плъзнаха по разпилените книги. Като че търсеше начин да се измъкне в последния момент. — Не е… все пак намерих нещо. Не думите, с които да унищожиш машината, така че не подскачай от радост. Но… — Като че ли се опитваше да намери по-деликатен начин да каже каквото искаше да каже. — Попаднах на описания от Първата война, описания на смъртта на джин. Във всички разкази смъртта на джина унищожава всичко на разстояние от цели мили. Направени са от огън и смъртта им е… като експлозия. Опожаряват градове, бойни полета, пресушават реки, разцепват земята, преди да изчезнат в небето и да се превърнат в звезди. Машината на Лейла… Когато Ферештех загина, машината улови силата му, затвори я, овладя я и оттам черпи енергия — за стената, за абдалите. Ако унищожим машината, всичката тази сила вече няма да е затворена…
Той млъкна смутено.
Но аз разбрах какво се опитва да каже.
— Смяташ, че ако унищожа машината и освободя силата на Ферештех, има голяма вероятност да загина.
Нямаше нужда да ми отговаря. Сега разбирах защо отказва да срещне погледа ми. Колкото и сложни да бяха отношенията ни, никой от нас не желаеше смъртта на другия.
Сведох очи към илюстрацията на горящия Абадон в отворената книга. Съвсем ясно си представих сцената — как огнената душа Ферештех, освободена от гаманикската машина на Лейла, изгаря всичко в подземията. Включително и мен. Опитах се да осмисля тази идея с умореното си съзнание. Идеята за смъртта. Но в момента това ми се струваше твърде далечно. Имаше безброй други неща, които можеха да ме погубят, преди да се изправя пред джински огън. В момента, заобиколена от твърдоглави принцеси и заплахи за убийство на невинни девойки, опасността да бъда изпепелена ми се струваше едва ли не дребна неприятност.
— Дай да решаваме проблемите един по един, Тамид. — Прокарах длан през лицето си, като да изтрия умората. — Преди мен може да загине друга. Длъжни сме да опитаме да я спасим.