Глава 6
Не беше лесно да се придвижваш из улиците на Изман след вечерния час, при положение че абдалите патрулираха по ъглите. Всъщност за повечето хора си беше направо невъзможно. Но ние не бяхме като повечето хора. Бяхме полуджинове. И когато небето започна да избледнява отвъд огнената стена, вече бяхме успели да си проправим път до палата.
Гледахме да не се показваме, докато слънцето се издигаше, а улиците около нас се пълнеха с хора. Когато площадът пред палата се изпълни достатъчно, вече можехме да излезем на открито. Смесихме се с жителите на Изман. Тълпата бе обзета от необичайно безпокойство. Вчера хората се бяха насъбрали тук за султимските изпитания, които бяхме прекъснали. Днес не знаеха на какво ще станат свидетели — дали на екзекуция, или на предаване на заложник. Взирах се в лицата, докато си проправях път през множеството. Цареше особено настроение, различно от настроението при екзекуцията на Ахмед и Шира. Те двамата бяха обвинени в престъпления. Изправени бяха пред тълпата, за да получат справедливото наказание от султана, ако изобщо можеше да се говори за справедливост в неговия свят. Ала този път онази, която щеше да се изправи на ешафода, щеше да е невинна, щеше да загине за чужди престъпления. Виждах по стиснатите устни и сведените очи наоколо, че не съм единствената, която мисли за това.
И все пак народът на Изман се тълпеше преди още сенките на нощта да са отстъпили напълно. Отрядът ни се беше разделил — Джин и аз бяхме заели позиции с пистолети на кръста, а Из и Маз, приели формата на скорци, бяха кацнали на един от съседните покриви. Хала следваше най-отзад, та да държи всички под око. Смятахме, че най-голямата заплаха са абдалите. Нали именно заради тях не бях успяла да спася Имин. При тях илюзиите на Хала не вършеха работа. А и можеха да ни изгорят живи, ако се приближим прекалено. Нямаше полза да ги простреляме през металните гърди — налагаше се да унищожим думата, врязана в металните им пети, думата, която им вдъхваше живот. Пети, които Лейла услужливо бе обвила в метал. Надявах се ноктите на ягуар да успеят да смъкнат металната обшивка — Из щеше да се погрижи за тази част. След това Джин или аз щяхме да стреляме, в зависимост от това кой се намираше по-близо. Накрая, закрилян от илюзиите на Хала, Маз щеше да се спусне и да грабне момичето.
Планът в никакъв случай не беше сигурен, но пак беше по-добре от нищо. Когато Имин загина пред очите ни, нямахме представа какво да правим.
Размърдах се неспокойно, вперила поглед в мястото, където Имин и Шира бяха изгубили живота си. Вече съвсем се беше зазорило. Всички очи бяха впити в ешафода, чакаха появата на момичето, което щеше да умре заради злодеянието ни. Минутите се точеха бавно. Сегиз-тогиз попипвах пистолета на хълбока си, за да съм сигурна, че още е там. Но откъм палата нищо не помръдваше. Вратите не се отваряха, нямаше и следа от абдал, помъкнал съпротивляващо се момиче.
— Мислите ли, че са върнали принцесата? — обади се глас от тълпата зад гърба ми.
— Може да е било лъжа — отговори друг глас.
Но аз знаех, че и двете предположения не са верни. Какво всъщност чакаше султанът?
В следващия миг долових движение с периферното си зрение. Не на ешафода, а над главите ни, малко встрани, върху стените на палата. Вдигнах глава и в първия момент не видях нищо, за миг си помислих, че ми се привижда, че е игра на светлината. Но нещо не ми даваше да откъсна очи от една определена точка върху стената, сякаш погледът ми можеше да проникне през камъните по силата на волята.
И тогава се появи султанът, сграбчил момиче през кръста.
Изглеждаше внушително в мътната светлина на утрото, облечен в алена курта със златна шийма на шията: цветовете на кръв, пролята под утринно небе. От двете му страни стояха абдали и изкуствената им кожа блестеше на слънцето в бронзово. В гърдите ми рязко се надигнаха гняв, омраза и унижение, при това с такава сила, че едва не се привих на две. Момичето беше облечено в бяла дълга риза, която се диплеше и увиваше около краката й на утринния бриз. Тъмната й коса падаше на безредни къдрици по раменете. Ако не беше алената ивица около шията й, щеше да е бяла като призрак. За миг се стреснах, че гърлото й вече е разрязано и са я извели на стената, за да агонизира бавно пред очите ни всички. Но не, ивицата не беше кръв, а яркочервен плат. Отдалече приличаше на шийма, увита хлабаво около шията й като на всяко друго момиче в пустинята, ако не беше друга една червена ивица, вързана за ръба на стената. Същата стена, от която двамата с Джин бяхме скочили насред хаоса на Ауранзеб, разчитайки на къс въже да ни спаси. Но това въже нямаше за цел да я спаси.