Значи не смяташе да я обезглави на ешафода. Канеше се да я обеси.
Сърцето ми задумка лудешки, заоглеждах се диво за останалите. Там горе не можех да я стигна. Отчаяно затърсих с поглед близнаците, за да им дам знак да забравят плана и да се издигнат към стените на палата. Но вече се бяхме пръснали из тълпата и множеството скриваше останалите от погледа ми.
Бях сама. И бях твърде далече.
Въпреки това си запроправях път през тълпата, молейки се да успея да се приближа достатъчно до близнаците, за да им подвикна, или до Хала, за да й кажа да изрисува нещо в ума на султана, та да го забави. Или дори достатъчно близо, за да стрелям, да пусна един куршум между очите на султана. Въобще да направя нещо различно от това да гледам как умира едно беззащитно момиче. Но тълпата не поддаваше, спираше ме сякаш вървях срещу мощното течение на буйна река. Лицата около мен едно по едно се извръщаха нагоре. Хората бяха забелязали, че нещо се случва над главите им.
Султанът пристъпи до самия ръб на стената.
Бях достатъчно близо, за да видя, че момичето трепери и плаче над бездната. Достатъчно близо, за да видя как султанът я обръща с гръб към себе си, с лице към изгряващото слънце. Да видя как се навежда над нея и прошепва нещо в ухото й. Да видя как момичето затваря очи.
Но твърде далече, за да направя каквото и да било.
Бутна я.
С рязко силно движение, което я запрати отвъд стената, в пропастта. Писъкът й поряза въздуха като с нож и привлече всички очи, които още не я бяха забелязали. Писъците на тълпата, наблюдаваща безпомощно пропадането й, се смесиха с нейния. Ризата се усука зловещо около ритащите й крака, които отчаяно се опитваха да намерят опора. Дългото въже се размота като шийма, уловена от пустинния вятър, и заплющя след нея в алена диря.
Накрая спря да се размотава.
Въжето се изопна. Примката се стегна около шията й и полетът й спря.
Писъкът й секна със смразяваща внезапност.
И ми стана ясно, че всичко е приключило.
Казваше се Рима. Семейството й беше бедно, живееше край пристанището. На вратата им още стоеше изрисувано с алена боя слънце от дните на въстанието на благословената султима. Затова беше избрал нея. Слънцето на Ахмед се беше превърнало от символ на неподчинение в мишена.
Средната дъщеря от пет. Султанът е можел да грабне всяка от петте от леглата им. Рима беше най-близо по възраст до мен.
Второто момиче се казваше Гхада. Нямахме никакъв шанс да я спасим. Дори не я видяхме жива. Зората завари тялото й да виси от стената до тялото на Рима. Удушили я бяха зад стените, където нямахме възможност да я стигнем. Султанът не беше толкова глупав, че да повтори едно и също представление два пъти.
Следобед бащата на Гхада, който бе крещял по улиците срещу султана, се изправи на площада пред палата и се отрече от въстанието, която бе погубило невинната му дъщеря. Не го винях. Имаше още една дъщеря, което се опитваше да спаси.
Наима беше името на третото момиче. Третото, което не успяхме да спасим. Третото, което загина заради нас.
Каквото и да правехме, каквото и да опитвахме, неизменно закъснявахме. Забавяхме се. Трябваше някак да влезем в палата, за да ги спасим, преди да ги убият. А без Сам нямаше начин да проникнем вътре. Дявол го взел, не бяхме успели да проникнем втори път дори когато беше сред нас!
— Родителите й са починали. — Сара разказваше какво е научила за Наима и същевременно люшкаше Фади в ръце. — Но има четирима братя. — Завесите бяха събрани, за да ни скрият от любопитни очи, но утринното слънце проникваше през решетката на прозореца и танцуваше неспокойно по лицето й. Не ми казваше всичко.
— Какво има?
— Не се измъчвай — обади се Джин, преди Сара да успее да продължи. Облегнал се беше на отсрещната стена и ме наблюдаваше внимателно. — Не си виновна за всяка отделна смърт от това въстание, както не беше виновен и Ахмед.
Мъдри думи, такива, каквито Шазад навярно щеше да ми каже, ако беше сред нас. Но я нямаше. И Ахмед го нямаше. Казах на Тамид, че съм се променила, че не бих позволила други да умират заради мен. Но от стените на палата висяха три тела и опровергаваха думите ми. Може би не се бях променила чак толкова от някогашното себично момиче. Може би, ако се върнех с Тамид, щях да се окажа точно на същото място, откъдето бях тръгнала.
— Но за тази смърт съм виновна само аз.
Никой не възрази. В крайна сметка това беше самата истина.
Очите на Сара пробягаха между мен и Джин, после тя продължи.
— Говори се, че техен съсед ги издал в палата, казал, че са привърженици на въстанието. Човек, когото братята й смятали за приятел, който участвал в бунтовете наравно с тях.