— Явно ги е продал, за да спаси собственото си семейство — додаде Джин с мрачно изражение.
Сара кимна угрижено.
— Братята й решили, че съседът е причината султанът да избере Наима. Дъщеря му току-що открила баща си, пребит до смърт.
Догади ми се. Насилие и жажда за мъст, пробудени от мъката. Братя, които се опитват да отмъстят на някого за смъртта на сестра си, понеже не могат да отмъстят на султана.
— Точно това иска султанът — намеси се Джин. — Ако в града са останали привърженици на въстанието, да се обърнат едни срещу други.
— Е, много мило от наша страна така да го улесним — промърморих.
— Знаеш ли — прекъсна ме Хала, — можем да се самосъжаляваме и да гледаме как момичетата умират. А можем и да поправим грешката ти и да върнем безполезната принцеса на баща й.
— Не — поклатих глава. — Дори да не ни помогне, за баща си няма да е безполезна.
Хвърлих поглед към затворената врата. Точно в този момент Тамид отново говореше с Лейла от другата страна на вратата. До момента не беше изкопчил нищо смислено, но още не беше готов да се откаже. На втория ден беше отишъл при нея с едно от томчетата на Свещената книга. Явно смяташе, че ще я склони да се покае с помощта на религията. Лейла бе убила безсмъртно създание, така че едва ли беше склонна да се разкае, но на този етап бях готова да опитаме всичко.
— Не съм казала, че ще му я върнем жива — продължи Хала и думите й рязко привлякоха вниманието ми, мигом преобразиха настроението в стаята.
Вгледах се в лицето й с очакването да доловя сарказъм. Хала имаше прекрасно чувство за хумор, но не я бях виждала да се смее, откакто изгубихме Имин.
— Не можем да я убием — възкликна Джин и черните му вежди се вдигнаха, сякаш и той не смяташе, че Хала говори сериозно.
— Защо не? — Хала на свой ред подигравателно вдигна вежди. — Защото ти е сестра? Нима тя не би използвала и най-малката възможност да убие някого от нас? А и султанът не е уточнявал дали я иска жива, или мъртва.
— Май се подразбира, че си я иска жива — възрази сухо Джин. — Обикновено така се предават заложници.
— Трябвало е да помисли повече — продължи Хала. — Ние сме деца на джинове, приемаме нещата съвсем буквално — тя се подсмихна саркастично. Близнаците, седнали на перваза, се размърдаха неловко. Не им се нравеше този разговор за умишлено убийство. — Освен това — добави Хала и най-после откъсна очи от Джин, — не смятам, че е редно ти да решаваш.
Тя се обърна към мен.
Усещах погледа му. Очакваше веднага да откажа, да взема неговата страна срещу Хала и намеренията й да погуби сестра му.
Но аз се колебаех.
Султанът се опитваше да настрои града срещу нас. Убил беше три момичета, без никой да му поиска сметка, именно заради обвинението, че сме злодеи. Отвличането на принцеси не беше присъщо на героите. Героите спасяваха принцеси. И не гледаха безпомощно смъртта на невинни момичета. След време хората щяха да забравят, че султанът е пристягал примката. Щяха да запомнят единствено, че момичетата за загинали заради нас. Убиехме ли Лейла, нямаше да можем да се измъкнем от града, но може би щяхме да попречим още момичета да загинат заради нас. Може би дори щяхме да попречим на хората в града да се обърнат срещу нас, преди да сме успели да върнем Ахмед, за да ги поведе.
Но нима бяхме такива чудовища, че да положим мъртвото тяло на дъщеря му на прага му?
За щастие, не успях да отговоря, защото точно в този миг вратата на Лейла се отвори. Тамид пристъпи към нас, стиснал Свещената книга под мишница.
— Някакъв напредък? — попитах без особена надежда, но все пак благодарна, че отвлича вниманието на останалите.
— Не, но… — Той се поколеба и заби поглед в пода, сякаш изпитваше ужас от думите, които се канеше да изрече. — Хрумна ми какво може да я накара да говори.
— Ако имаш предвид заплахи със смърт — обади се Хала, — вече даде да се разбере, че не я е страх да умре. Или поне така си мисли.
И тя ми хвърли многозначителен поглед, сякаш думите й напълно оправдаваха идеята й да убием принцесата.
— Не — съгласи се Тамид, — но има нещо, от което все пак се страхува. Нещо, което цени повече от всичко друго.
Сега всички наостриха слух, макар Тамид да се колебаеше. Ясно му беше, че ще използваме каквото ни каже и ще носи вина за последиците. Но вместо да се обърне към мен, той попита Хала:
— Вярна ли е историята, дето разправят какво си сторила на мъжа, който ти взел пръстите?
Дори аз не се бях осмелявала да я питам такова нещо. Повечето от полуджиновете не обичаха да разказват за живота си преди въстанието. Не ни беше лесно да живеем в окупирана страна, където всички искаха да ни убият. А дори и без галаните полуджиновете често биваха продавани, малтретирани, убивани и по-лошо. Всички знаехме, че Хала е минала през ада. Знаехме, че майка й е изгубила ума си заради нея. Но настойчиво се носеше слух из лагера по времето, когато все още имахме лагер, че си е отмъстила на човека, който откраднал и продал пръстите й. Че използвала дарбата си, за да помрачи разсъдъка му. Тласнала го толкова дълбоко в лудостта, че никога повече не видял светлината на здравия разум.