Накрая усилията ни се увенчаха с успех, макар и на косъм — Сам спря да кърви и продължи да диша. А на вратата на Скритата къща така и не похлопаха войници.
Цяла нощ бдях над него, докато всички останали наглеждаха улиците. Не бях сигурна, че ако се наложи да побегнем, ще успеем да вземем и Сам с нас, с тези негови тежки рани. Затова чакахме и си отваряхме очите на четири. А аз се молех, при това често.
Три дни след като го простреляха се събудих край празно легло. Заспала бях върху одеялото, толкова непробудно, че бродерията се беше отпечатала върху бузата ми. А на мястото на Сам имаше само смачкани чаршафи, зацапани с кръв. Първата ми мисъл беше, че по някое време през нощта е напуснал този живот и Джин е преместил тялото му, за да ми спести гледката. Но после забелязах златната гривна със смарагдите, надяната на китката ми, докато съм спяла. Гривната на Шазад, едно от бижутата, с които бе платила на Сам навремето, когато той пренасяше информация между палата и въстаниците.
Изтълкувах гривната като писмо за сбогуване. Няма толкова пари на тоя свят, че да си заслужава да умреш, гласеше писмото му. Прав беше. Парите бяха твърде глупава причина да умреш. Просто очаквах, че поне още известно време ще е сред нас.
И все пак жестът с гривната беше по-скоро символичен, понеже беше отнесъл всичко друго, дадено му от Шазад, до последния пръстен.
В крайна сметка именно чрез бижутата го открих. На ъгъла на „Лунната улица" имаше златар, за когото се знаеше, че разменя злато за монети, без да задава въпроси. Наложи се да му напълня джобовете, но накрая ми каза, че Сам е наминал през дюкяна му. Тръгнал бил за „Бялата риба", пристанищна кръчма, която обслужваше моряците, преминаващи през Изман. Напоследък беше претъпкана с моряци, понеже никой не можеше нито да влезе в града, нито да го напусне. Огнената преграда стигаше навътре в морето.
Носеше се обаче слух, че един мъж знаел как да мине през барикадата и срещу нужната сума бил готов да преведе желаещите. Събирал хората с достатъчно големи джобове в „Бялата риба".
И аз бях чула слуха, но не му бях обърнала внимание, понеже очевидно беше измама. Но Сам явно бе достатъчно глупав, за да се върже.
Горещината от безкрайното обикаляне по улиците още държеше в плен тялото ми, когато бутнах вратата на „Бялата риба". Дузина чифта мъжки очи проследиха движението й. Знаех какво виждат. Нямаше значение, че съм облечена в груби пустинни дрехи и че съм въоръжена — пак си оставах момиче, дръзнало да пристъпи на мъжка територия. Понякога ми липсваха дните, когато бях кльощава и можех да мина за момче, ако ми се наложеше. Но последната година храната не беше оскъдна, а и фигурата ми се беше променила, та не успявах да я прикрия.
Повечето от мъжете побързаха да сведат глави към заровете и чашите и не ми обърнаха внимание, така че спокойно влязох навътре и се огледах за познато лице. Ала един от тях скочи на пътя ми, толкова пъргаво, че се наложи да се закова на място, за да не се ударя в него.
— Колко? — подхвърли той, без да си прави труда да увърта.
— За да се махнеш от пътя ми ли? — Ръката ми вече стискаше дръжката на пистолета. — Ще ти направя услуга. Ако се отместиш, докато преброя до три, ще ти е безплатно. След това ще се наложи да ми плащаш с пръстите на краката си.
С един бърз поглед нахалникът се убеди, че дулото на пистолета ми сочи право към ботуша му. Нямаше да ми е трудно да го прострелям.
Чух смеха на Сам миг преди да ме прегърне през раменете.
— Не обръщайте внимание на приятелката ми. — Гласът му прозвуча изкуствено бодро, сякаш се опитваше да разсее напрежението, да успокои духовете. — И без това трудно ще се справиш с нея — смигна той на мъжа пред мен. Сетне продължи на албишки, съвсем бавно, та да го разбера: — Прибери си оръжието, преди този идиот да направи някоя глупост и да се наложи да проявим героизъм.
Щеше ми се да не е прав, но не бях влязла в кръчмата, за да привличам внимание върху себе си и да подклаждам пиянски бой. Мъжът ни огледа от главата до петите и отстъпи назад. Сам ме завъртя и ме побутна към маса, заобиколена от мъже с карти в ръцете, които ни наблюдаваха с интерес.
— Извинете за прекъсването, момчета — обяви Сам твърде високо. — Но исках да си взема талисмана.
Той се отпусна рязко на стола и ме притегли в скута си с такава бързина, че ми хрумна да го перна през ръцете едва когато вече бях седнала на коленете му. Мислено пренаредих списъка с мъчителните способи за умъртвяване, които бях съчинила следобеда, и сложих най-болезнения най-отгоре. Все пак трябваше да призная, че любопитните погледи, които ни следяха, започваха да се отклоняват, а по лицата на комарджиите край масата се изписаха многозначителни усмивки. Мислеха си, че знаят каква съм и кой ме притежава. Сам явно знаеше какво прави.