По лицето му премина иронична усмивка.
— Във войската също ни обясняваха къде ни е мястото. Оказа се, че говорят само за фермерските синове — искаха да стоим на място пред вражеските оръдия, та богаташките синове зад нас да се приберат у дома покрити със слава.
— Мен славата не ме интересува. Но искам да спася хората ни. Хора, които знам, че са важни и за теб.
Сам облегна глава на стената, сякаш обмисляше думите ми. С периферното си зрение забелязах, че мъжът на бара пак ни поглежда. Побърза да извърне очи, като че го бях хванала да краде. Имаше нещо странно в този човек.
— Сам — започнах предпазливо, — случайно това твое приятелче да ти е споделяло как така успява да се измъкне с лодка от Изман, при положение че през последните седмици никой друг не е успявал?
— Мхм… — Сам се почеса уклончиво с палец по веждата. — Не си спомням.
Изтълкувах отговора му като отрицателен. Кракът на мъжа потропваше като тимпан по ръба на бара. Като че беше неспокоен. Или чакаше нещо.
— Ами цената? — не се отказвах. — Спомена ли някаква цифра, преди да дойдеш с кесията, или едва когато пристигна тук, разбра, че парите не стигат?
— Ами… — Сам се замисли. Питиетата размътваха мозъка му. — Така е при търговията. Има ли голямо търсене за някоя стока… би било глупаво да сложи ниска цена… — На лицето му се изписа известна скептичност.
— Не намираш ли за странно — ръката ми дискретно се насочи към пистолета, макар гласът ми да беше все така равен, — че всичко това се случва точно сега, когато султанът умира от желание да се добере до някого от нас, та да изтръгне сведения за дъщеря си? И че приятелят ти по една случайност събира желаещите да се измъкнат именно тук, в една от малкото сгради в Изман, която не е направена от камък, та да можеш да се измъкнеш? И по една случайност се оказва, че не носиш нужната сума, та се налага да се позадържиш и да поиграеш на карти?
Сам най-после вдяна какво се опитвах да му кажа и шумно изруга на албишки, ядосан, но не и особено смутен.
— Заложили са ми капан!
Глава 8
Скочих на крака с пистолета в ръка. Това беше следващата ми грешка — че се издадох. Мъжът, който се беше опитал да ме спре, изсвири остро. Внезапно още трима наскачаха и наизвадиха невидими дотогава пистолети.
Но аз вече си проправях път към бара, без да спирам да стрелям, а Сам подтичваше по петите ми. Единият куршум уцели стената, вторият удари едного в гърдите, третият пръсна бутилка и принуди двамина да затулят лица, а ние се хвърлихме към бара. Сам се преметна след мен, кракът му закачи нечие питие и го запрати към стената сред пръски алкохол и счупено стъкло. Кръчмарят, приклекнал в ъгъла, съвсем се шашардиса в опитите си да се прикрие. Останехме ли тук, щяха да го убият заради нас.
Мислите ми препускаха. Заложили бяха капан за въстаници. Затова и го бяха устроили точно тук, в тази плаваща дървена кутия, далеч от пустинята. Нагласили го бяха колкото за Сам, толкова и за мен. А също и за близнаците, понеже нямаше накъде да отлетят, ако се окажеха затворени вътре. С други думи, знаеха твърде много за нас.
Започнаха отново да стрелят по нас и стъклените полици над главите ни се пръснаха, разхвърчаха се капки прозрачен алкохол и стъкло. Пресегнах се, сграбчих полупразна бутилка и стрелях няколко пъти над бара.
— Сам! — Усещах пясъка дълбоко под морските води. Тежък и муден, съвсем различен от бързата като вятър грация на чистия пустинен пясък. Но все пак беше пясък. — Можеш да плуваш, нали?
— Какво? — погледна ме с опулени очи. — Защо?
Явно можеше. Това ми беше достатъчно.
— Дай ми шиймата си — протегнах ръка.
— Не! Защо? Ползвай си твоята! — сопна ми се Сам.
— Не искам — измъкнах тапата на бутилката и за всеки случай отпих една голяма глътка. — По сантиментални причини.
— Може пък и аз да имам сантиментални причини — възнегодува Сам. — Подари ми го съпругата на…
— Не е вярно — прекъснах го и дръпнах шиймата от врата му. Нескопосаният възел мигом се развърза. — Сам си си виновен — казах, докато натъпквах плата в гърлото на бутилката, — задето така и не се научи да си връзваш шиймата като хората.
— Добре де, излъгах за сантименталната стойност — отвърна Сам и трепна, понеже над главите ни наново заваляха куршуми. Противниците ни внимаваха, искаха ни живи. Ала не внимаваха достатъчно. — Но към кожата си, дето ще се свлече от слънцето без кърпа, определено изпитвам сантимент. Освен това силно се тревожа, че ще претрепеш и двама ни и…