Бях заспала на стол в един от ъглите на Скритата къща — последното убежище на оцелелите въстаници в Изман. През прозореца проникваха бледи отблясъци и танцуваха по лицето на Сара, осветяваха отпечатаната върху чертите й тревога. Косата й беше разрошена от неспокоен сън, а тъмночервената роба бе завързана нехайно върху нощницата й, сякаш се бе загърнала съвсем набързо.
Навярно наближаваше изгрев-слънце, но тялото ми тежеше от умора, сякаш бях спала едва два-три часа. Струваше ми се, че дори цяла година да спя, пак няма да успея да прогоня смазващата умора от костите си. Умората на болката и мъката. Ребрата ми още пулсираха от усилието, с което трябваше да използвам силите си преди няколко часа, и за миг всичко пред мен се люшна и едва не изгубих равновесие.
— Какво става? — изграчих и протегнах ранено тяло, все още пазещо спомена за ножа на леля ми, с който бе изрязала метала от кожата ми едва вчера. — Сутрин ли е вече?
— Не, още е нощ. Бебето плачеше…
Очите ми бавно привикваха към полумрака и едва сега забелязах, че в лявата си ръка Сара държи спящо дете. Малкият Фади, новороденият полуджин, син на братовчедка ми Шира, оставен на грижите на Сара, след като Шира бе обезглавена. Спомних си обвинителния й поглед в съня ми. Обвиняваше ме, че заради мен синът й ще расте без семейство.
— А когато се събудих, видях, че… — Сара се поколеба. — Май е най-добре сама да видиш.
Тия думи не вещаеха нищо хубаво. Притиснах длани към уморените си очи. Нима бе възможно през последните няколко часа да се обърка още нещо? В съзнанието ми се мярна споменът как главата на Имин се търкулва на пода. Смъкнах ръце. По-добре да се изправя пред реалността, отколкото пред кошмарите.
— Добре — казах и бавно се изправих на крака. — Води ме.
Притиснала малкия синекос полуджин до гърдите си, Сара ме поведе по тъмната виеща се стълба към покрива, заради който къщата бе получила името си. Градината, засадена върху плоския покрив, бе заобиколена от всички страни от дървени решетки, натежали от цветове, които я скриваха от любопитни погледи и осигуряваха безопасност за Сара и всички жени, които бе приютила.
Още преди да излезем на покрива ми стана ясно, че нещо не е наред. Макар да бе посред нощ, отвън се долавяше бледо зарево като руменината на гневно утро, съвсем не на място толкова рано след полунощ, дори и през лятото.
Сара излезе преди мен и побърза да отстъпи, за да не пречи на погледа ми. И тогава видях какво е имала предвид.
Над Изман висеше огнен купол.
Преплетени пламъци ни обгръщаха от всички страни като огромен похлупак върху града. Едва успявах да различа звездите отвъд купола, но имах чувството, че гледам през криво стъкло — звездите бяха замъглени, забулени. На запад се виждаше как огнената преграда се извива надолу, към градските стени, а на север — към морето. Внезапно ме връхлетя спомен, дошъл незнайно отде — как съм с мама в кухнята като малка и захлупвам с чаша бръмбар, забързал през кухненската маса, улавям го вътре. Гледам с любопитство как малката твар се опитва да се изкатери по стените на чашата, обезумяла, объркана. Хваната в капан. При вида на огнения купол над главите ни чудесно разбирах как се е чувствал онзи малък бръмбар в Дъстуок.
— Магия — пророни Сара, вдигнала мрачен поглед към звездите през отблясъците на пламъците.
— Не! — Някога, преди много години, вероятно и аз щях да си помисля същото. Но сега разпознавах тези трептящи, твърде ярки, неестествени пламъци. Същите, които бях видяла да разцъфват в подземията на двореца, когато загина джинът Ферештех. Същият откраднат огън, който подхранваше абдалите — дори и в този миг те обикаляха улиците под нас и следяха за спазването на вечерния час. — Това е хитрост на изобретател. За да ни държи тук като затворници.
И тогава исполинска стена от пламъци обгърна планината и я зароби до края на вечността.
Тези думи от Свещените книги ярко изплуваха в съзнанието ми. В крайна сметка Дъстуок бе наливал писанията в главата ми цели шестнадесет години. И аз като всеки друг знаех историята за Стената на Ашра: огромната огнена преграда, с която Унищожителката на светове била затворена в края на Първата война.
Само дето куполът над Изман нямаше за цел да ни опази от някое страховито зло. И далеч не беше дело на свещени сили.
Хванати бяхме в плен именно от страховитото зло.
Не събудих никого от другите, само Джин, макар че се наложи да обикалям дълго из къщата, преди да го намеря в една от многобройните стаи. Заспал беше с дрехите върху неоправено легло, захлупил с ръка очи, за да ги закрие от светлината. Не се наложи дори да го разтърся. Щом ръката ми докосна рамото му, очите му рязко се отвориха, пръстите му се впиха болезнено в китката ми и едва не я откъснаха, преди да ме разпознае.