— Хей — подвикнах на кръчмаря. Тикнах бомбата в ръцете на Сам и се извърнах назад. — Дай кибрит. Знам, че имаш.
С разтреперани ръце мъжът извади кутийка кибрит изпод бара и я протегна към мен.
Драснах клечка и я поднесох към фитила от шийма. Сам вдигна вежда насреща ми.
— Виж ти, опасенията ми, че ще ни претрепеш, се оказват напълно безпочвени.
— Не е зле да я хвърлиш, освен ако не държиш да се окажеш прав — подметнах. — Хвърляй!
Задействахме се като едно цяло. Въпреки всичките си недостатъци Сам винаги е съумявал да запази самообладание при опасност благодарение на инстинкта си за самосъхранение — същия, който го подтикна да избяга от нас. Двамата бяхме добър отряд. Скочи на крака в същия миг, в който аз впрегнах полуджинската си сила. Заедно с нея нахлу и болката и за миг залитнах, едва не се спънах, за малко не изпуснах пясъка.
Сам запокити бутилката и тя се разтроши на пода, изригвайки стъкло и огън, и което беше най-хубаво — пушек. Вдигнах ръце нагоре. Пясъкът се надигна, подчинявайки се на силата ми. Евтините дъски на пода не биха могли да му устоят. Разцепиха се под напора и в пода зейна дълбока пролука чак до водата отдолу.
Сграбчих Сам за яката и го бутнах през процепа. Надявах се реакцията му на въпроса дали може да плува да се е дължала на изненадата. Хубаво щеше да е поне един от нас да може.
Имах време само колкото да напълня дробовете си с въздух и в следващия момент потънахме. Като да скочиш от скала в бездна — водата мигом се надигна и ме захлупи. Обзе ме паника, древен ужас. После усетих ръце около тялото си, ръце, които ме издигнаха над вълните, попречиха ми да потъна надолу, да се изгубя в дълбините. Вкопчих се с всички сили в раменете на Сам и той затласка и двама ни нагоре, към въздуха. Мигове по-късно изскочихме на повърхността, главите ни се показаха в тясното пространство между понтона и водата.
— Ще ти дам един съвет — изсъска Сам в ухото ми, когато най-после го пуснах, но едва след като изкашлях шепа солена вода върху рамото му. — Не се опитвай да вдишаш морето.
Вкопчих се наново в него и той зарита, заплува надалеч от кръчмата и преследвачите ни. Опитах да се съсредоточа въпреки солената вода, която дращеше носа ми. Скоро спряхме в пролуката между корпусите на два огромни кораба. Мракът се спускаше. Крясъците още се чуваха, но от разстояние. Възможно беше да са ни изгубили.
Известно време се оставихме да ни носят вълните, ослушвахме се, дишахме тежко, треперехме. Усещах тъпа болка в хълбока, задето бях напрегнала силата си до краен предел, виеше ми се свят. Едва не бях изпуснала силата си. Едва не бях убила и двама ни.
— Значи — обади се Сам тихо, та гласът му да не достигне до преследвачите ни, — изглежда, разполагам по-малко варианти, отколкото предполагах. Не спомена ли, че имаш нужда от изключителните ми способности, за да те измъкна оттук?
Ще му смажа палците и ще му счупя коленете. Ето така ще го убия.
— Не съм споменавала нищо за измъкване. Искам да ме вмъкнеш на едно място.
Глава 9
— И все пак смятам, че трябваше да я убием — навела глава, Хала си проправяше път през тълпата със спусната над челото качулка.
— Знам — измърморих и за хиляден път погледнах през рамо към стените на палата зад гърбовете ни, докато напредвахме мъчително бавно към огромните порти на молитвения дом.
Телата на трите момичета продължаваха да висят от стената. Все още бяха три. Имахме малко време, за да спасим днешната жертва.
Стените на палата се извисяваха над събралото се на площада множество. Над нас огромният златен купол тъкмо бе започнал да проблясва на бледата светлина, предшестваща зората, а камбаните сякаш люлееха целия град. Зовяха жителите на молитва, а в този ден бяхме решили да откликнем дори и ние.
Откакто градът се озова под обсада, молитвите се радваха на по-голяма посещаемост. Всеки ден на площада се стичаха стотици жители, тласкани от гледката на нечестивата пелена, която ни заобикаляше. Или от враговете пред портите ни. Или от страха, че ще им бъде отнета дъщеря.
Четвъртото момиче бе отвлечено посред нощ, вероятно по същото време, когато двамата със Сам се придвижвахме към Скритата къща, подгизнали от ненавременната морска баня. Веждите на Джин се стрелнаха любопитно, когато ни видя.
— Има ли смисъл да питам?
— По-добре недей — отвърнах и тръгнах да търся сухи дрехи.
Сам остана на прага с локва под краката и идиотска усмивка на лице.
Казваше се Фариха и беше едва на четиринайсет. Молех се да не закъснеем. Макар да се съмнявах, че някой изобщо чува молитвите ми.