— А това дето сте го наумили — добави Хала, — е безумно.
— Знам — повторих.
Но дали се съгласявах, че е безумно, или просто потвърждавах, че съм наясно с мнението й — сама не знаех.
— Ако толкова държите да не я убиваме, поне ми позволете да й отнема разсъдъка — продължи да мърмори Хала, докато следвахме потока от хора, насочил се към портите на сводестата сграда. — Опасна е.
— Чух те и първите три пъти.
И двете бяхме напрегнати, раздразнителни. Този път не винях Хала. Спала бях едва няколко часа, а беше напълно възможно в този момент да вървим към смъртта си. И всичко това, защото не исках да върна Лейла на баща й, било то мъртва, или умопобъркана. Хала няколкократно изтъкна, че той би постъпил точно така, ако беше на наше място. Но именно затова отказвах да го направя. Не бяхме като султана. Очакваше се да се държим по-добре от него. Нали на това разчиташе въстанието.
Но и двете бяхме единодушни, че няма да напуснем града, без да предприемем нещо. Дори това да означаваше, че изобщо няма го напуснем.
Множеството ни тласкаше напред. Вече бяхме достатъчно близо, че да различа сцените, изрисувани с позлата върху портите — Първия герой разсича с меча си шията на чудовище. Зад него, с нож в ръка, дебнеше Създателя на греха, готов да го предаде. В друго от изображенията джиновете бяха заобиколили Създателя на греха и се готвеха да го пратят в изгнание заради предателството му. Минахме толкова близо, че неволно се вгледах в лицата на джиновете, току-виж различа чертите на баща си. Но ликовете им бяха избелели от вековете. Ако някога изобщо са наподобявали някого, то сега бяха напълно безлични. Избледнели бяха по времето, когато джиновете са се оттеглили от живота на смъртните.
Скоро златната порта остана зад гърба ми и двете с Хала преминахме през внушителната синьо-златна арка в топлата прегръдка на молитвения дом. В буквалния смисъл. Вън въздухът все още пазеше спомена за хладината на нощта, но в молитвения дом горяха огньове в решетки, вградени в облицованите с теракотени плочки стени, и въздухът тежеше от уханието на благовонни масла и тамян.
В тъмнината на нощта, докато се подготвяхме за днешното изпитание, не бях успяла да различа подробности, но сега виждах ясно, че плочките на всяка стена са в различен ярък цвят, макар да повтаряха един и същи спираловиден мотив. Северната стена бе украсена в два оттенъка на синьото и символизираше водата. Западната беше в златно и кафяво и символизираше земята. Двата елемента, които джиновете бяха съчетали, за да създадат човешкото тяло. Южната стена беше украсена в ослепително бяло и сребристо за въздуха, който бе изваял глината във формата на човешко тяло. А източната стена бе в знойно червено и златно и представляваше огъня, чиято искра ни бе вдъхнала живот. Всички тези цветове се повтаряха върху плочките на пода, сякаш от стените бе бликнал водопад и се бе стекъл надолу. А над цялото това великолепие се издигаше златният купол.
На светлината от огньовете виждах бронзовата жица, навита като спирала по цялата вътрешна страна на купола. Ясен знак за изобретателността на Лейла. А от най-високата точка, закачено на същата жица, се спускаше бронзово лице със зейнала като в писък уста. Говорещата машина на Лейла, зунгвокса. С нея молитвите се чуваха из целия град в напразен опит да привлекат хората към старата им вяра, но все повече жители започваха да боготворят стената. Колкото по-дълго стояхме в огнения капан, колкото повече се изчерпваха запасите, толкова повече хора загърбваха свещената светлина и се обръщаха към оплесканите със сажди секти, които се рояха по периферията на града. Същата машина, която султанът бе използвал, за да говори с устите на абдалите и да разпространи заплахата срещу нас из целия град.
С Хала си запроправяхме път през тълпата, която в един момент рязко спря да се движи — всички около нас се опитваха да си намерят място на хладния мраморен под.
Всички, освен нас. Ние продължавахме напред. Към младия мъж, застанал най-отпред, до Свещения баща, стиснал в ръка благоухания и огромно копие на Свещената книга с позлатени страници. Отличаваше се по богато бродираната дреха и наследената от баща си брадичка.
Известно беше, че всеки ден поне един от синовете на султана присъства на сутрешната молитва заедно с народа. Това се правеше в опит да се уталожи безпокойството, което нарастваше все повече с всеки изминал ден, в който стената не падаше, а нашествениците не напускаха поста си пред вратите ни. Султанът изпращаше по един принц сред хората си, за да ни напомни, че сме единни.
А ние се канехме да направим сцена, при това достатъчно зрелищна, че да спасим Фариха и всяко друго момиче след нея. Дори това да означаваше, че ще умрем. Хала ме беше накарала да се закълна.