Клетвата на полуджин е ненарушима. Щяхме да се измъкнем живи или да умрем в града — средно положение нямаше.
Вече почти се бяхме добрали до предните редици на гъмжилото от хора, когато Свещения баща, изправен на подиум над нас, вдигна татуираните си длани над насъбралите се — жест, че всички трябва да коленичат. С много бутане и настъпване множеството коленичи.
Всички, освен нас.
— Готова ли си? — прошепнах на Хала и пръстите ми обгърнаха ножа на хълбока ми.
Треперех. Преди битка никога не ме обземаше безпокойство. Но това, което ни предстоеше, не беше битка, а представление. Хала прошепна:
— Не ми казвай, че точно сега реши да се уплашиш! — Не виждах лицето й, но ясно си представях как завърта подигравателно очи. — Смелостта ти е едно от малкото неща, които харесвам у теб.
Явно беше готова.
Около нас морето от хора подгъваше крак, досущ като завеса, която се спуска в края на представление, и само ние останахме да стърчим изправени. В следващия миг, като в добре отрепетиран танц, Хала отметна глава назад и качулката й падна, а аз изтеглих ножа и го опрях в ключицата й. После изсвирих силно с уста. Сведените за молитва глави около нас започнаха да се надигат. Служителите на молитвения дом, пръснати из тълпата, ни стрелнаха с погледи, готови да се притекат и да сложат край на безредиците. Дори Свещения баща вдигна глава, сбърчил подразнено чело. Но когато ни видя, изражението му бързо се смени.
Никой от присъстващите не виждаше двама полуджина. Вместо това виждаха принцеса Лейла и Синеокия бандит, опрял нож в гърлото й, макар да не знаеха по какво са ги разпознали. Повечето от хората в Изман никога не бяха зървали принцеса Лейла. А за Синеокия бандит се носеха толкова много слухове, че никой не беше сигурен дали е момиче, мъж, или легенда.
Но Хала щеше да се вмъкне в съзнанието и на последния човек и за никого нямаше да има съмнение кои сме.
— Ваше Височество! — провикнах се над какофонията от шепоти.
Принцът с богато бродираната роба се обърна към нас.
Не знаех името на точно този принц, който се взираше в нас с наивно ококорени очи. Нямаше значение. Имаше стотици принцове. Този явно приличаше повече на майка си, защото нещо в очите му ми напомняше на Ахмед и Рахим. Ако можеше да се вярва на Лейла, най-младите принцове бяха изпратени на безопасно място, където да изчакат бурята да отмине, преди да бъдат върнати у дома. Тогава султанът можеше да си избере един от тях и да го моделира по свой вкус, та да го превърне в желания наследник. Наследник, който нямаше да го разочарова като Кадир. Който нямаше да се разбунтува като Ахмед. Който нямаше да го възненавиди като Рахим. Но междувременно използваше другите си синове. Интересно дали те го съзнаваха. Че каквото и да правеха, няма да бъдат избрани за наследник.
— Струва ми се, че баща ти си иска това — притиснах по-плътно ножа в гърлото на Хала. Младият принц потръпна, повярвал, че момичето, което скимтеше под острието, е сестра му. — А сега ще ти кажа какво искам аз. Върнете ми Фариха ал Илхам, затвореното в палата момиче. Искам я жива. Мислиш ли, че ще можеш да предадеш това съобщение на баща си преди изгрев-слънце? — Младият принц ме гледаше объркано, с увиснала уста. Определено не се беше метнал на баща си с този муден мозък. — Това означава, че няма да е зле да се размърдаш.
Момчето хукна като заек, зърнал ястреб, та по-скоро да стигне в двореца и да доведе баща си и — както се надявахме — живата Фариха. Щом той изчезна, се обърнах към коленичилата в краката ни тълпа, без да изпускам Хала.
— А вие най-добре се махайте, ако не искате да се окажете въвлечени в тази грозна история.
Гласът ми отекна под огромния купол както думите на Свещения баща, когато застанеше отдолу, сякаш идеше от някоя по-голяма сила.
Никой не помръдна. Всички стояха по местата си, вдигнали глави към мен. Попиваха думите ми.
— Веднага — излаях и те мигом се подчиниха, заскачаха на крака и хукнаха панически, бързайки да се измъкнат от огневата линия.
От тук нататък вече нямаше значение какво ще се случи. Нямаше значение каква е истината. Втурналите се навън мъже и жени щяха да разкажат какво са видели: Синеокия бандит бе върнал дъщерята на султана. Нямаше как да бъдат убедени, че видяното не отговаря на истината. Вярата е чужда на логиката. Казал ми го беше Джин преди много време. Разчитах да е прав, та ако градът действително повярваше, че султанът е получил дъщеря си, екзекуциите ще спрат. Султанът не би могъл да ги оправдае в очите на народа си.