Насочих вниманието си към служителите и Свещения баща, които продължаваха да се колебаят.
— Това означава всички — заповядах и прислужниците едва не се запрепъваха в бързината да съберат тежките роби на Свещения баща, да го избутат безцеремонно и на свой ред да побягнат.
Огромната златна порта към площада се затръшна зад тях и ни остави сами в молитвения дом.
Сега, когато вече нямахме публика, пуснах ножа и се съсредоточих върху плочките на земята. Покрай стените цветовете се редуваха безредно, но с приближаването на средата на пода, където в плочките бе изрисувано гигантско златно слънце точно под купола, цветовете се подреждаха и групираха. Започнах да броя. Пет плочки към подиума и шест надясно. Двете с Хала мълчаливо заотмервахме крачки, като проверявахме всяка плочка по няколко пъти, сякаш животът ни зависеше от това. А животът ни действително зависеше от това.
— Ето тази е, умнице — посочи Хала, открила правилната плочка само част от секундата преди мен. — Не ви ли учат да броите в дъното на пустинята?
— Понякога се налага да броиш на пръсти — троснах й се. — Четири пръста и един палец правят цял юмрук, с който силно се изкушавам да те фрасна. Така съгласна ли си?
Заехме позиция и отново проверихме дали сме застанали точно където трябва.
Тъкмо опрях ножа в гърлото на Хала и страничната врата се отвори. Вратата водеше право към палата по специален коридор, така че султанът и принцовете да могат да ходят на молитва, без да се налага да минават сред народа си. И ето че иззад вратата се показа султанът, следван от четирима абдали. Един от тях влачеше ридаещо момиче. Фариха.
Наложи се да си напомня, че не е Рима, нито Гхада, нито Наима. Те трите висяха от стените на палата. Бях ги предала. Но все още имаше шанс да спасим Фариха. И още стотина други момичета от града. Момичета, чиито имена никога нямаше да разбера, стига да успеехме да спасим Фариха.
— Амани! — поздрави ме султанът с бавна ленива усмивка.
Ненавиждах този глас. Ненавиждах как дори и след толкова време ми се прииска да сведа гръбнак и да чуя какво ще ми каже.
До този момент ми беше показал много лица, седнал на масата срещу мен на вечеря. Лице на великодушен съдник, лице на загрижен баща, лице на човек, поел теглото на цяла една страна върху раменете си. Но сега беше захвърлил всички маски. Тук, в този миг, султанът ми разкриваше истинската си същност: владетел, произхождащ от стотици легендарни владетели преди него, които се бяха борили със зъби и нокти за престола. Сграбчваха го и не се отказваха от него. Във вените му течеше кръвта на Имтяз Благословения, на Мубин, победителя на Червеноокия нашественик, на Фихр, който бе съградил Изман от праха.
А аз бях отритната дъщеря на джин от затънтената пустиня, която се опитваше да извади последния си фокус от изпразнения чувал. Отново чух онзи глас в главата си, който ставаше все по-силен с всеки изминал ден, гласът, който повтаряше, че въстаниците са обърнали взор към мен, за да получат заповеди, които не желаех да раздавам. Да получат отговори, с които не разполагах. Коя си въобразявах че съм, та да се изправя лице в лице с този мъж, потомък на легенди и завоеватели?
— А кой е това?
Очите на султана се плъзнаха по фигурата на Хала, която продължаваше да поддържа илюзията, че е Лейла в съзнанието на всички присъстващи. Но явно не се справяше достатъчно добре, че да заблуди бащата на принцесата. Не че бях разчитала да го заблудим. Не беше нужно. Достатъчно беше да хвърлим прах в очите на хората.
— Има ли значение? — Отпуснах ръката, с която държах ножа, отказах се от преструвките, макар че Хала не изпусна веднага илюзията, а продължи да носи лицето на Лейла. — Всички вярват, че съм довела дъщеря ти в храма. И ми се струва, че няма да е зле да видят как Фариха излиза оттук. Иначе хората ще започнат да се питат защо султанът им не удържа на думата си, при положение че си е получил дъщерята.
Ненавиждах бавната иронична усмивка, която се разстла по лицето му, усмивката, която Джин бе наследил от него. И ненавиждах себе си, защото щом видях тази усмивка, осъзнах, че съм копняла за нея. Че някаква част от мен искаше да го впечатли. Исках да разбере, че знаем каква игра играе с убийството на момичетата. Част от мен дори търсеше одобрението му, задето бях хвърлила неговите камъни по неговата глава.
— Има и по-лесни начини, естествено. — Султанът пристъпи към нас и четиримата абдали го последваха в съвършен синхрон, влачейки момичето след себе си. С мъка устоях на желанието да отстъпя назад. Не биваше да се отместваме от мястото си, не и ако искахме да имаме поне някакъв шанс да се измъкнем живи. — Явно някой ти е подсказал да върнеш Лейла мъртва — отбеляза той с вбесяващо търпелив тон, сякаш ми беше баща и се опитваше да ми внуши нещо много важно.