Хала услужливо вдигна ръка.
— О, повярвайте ми, аз бях. При това неведнъж.
Илюзията рязко се смени, както сцена в кошмар, която се сменя без причина и обяснение. Вече не беше живата дишаща Лейла, а тялото на Лейла, увиснало от тавана на дълго алено въже, досущ като трите момичета отвън. Стъпалата й лекичко дращеха по плочките на пода. Но султанът изгледа безстрастно илюзията. Нямаше значение колко е реалистична, не беше достатъчна, за да го трогне. Вместо това се обърна към мен.
— Съветът е бил мъдър. А ти не си се вслушала — звучеше, сякаш бе очаквал да проявя повече здрав разум. Сякаш ни най-малко не се страхуваше, че дъщеря му може и да е умряла в ръцете ми. — Затова и се провали, нали знаеш? Защото вечно се правиш на герой.
— Още не сме се провалили! — Искаше ми се да го замеря с тези думи, но съзнавах, че звуча като разглезено дете, което тропа с крак. А той нарочно ме подмамваше, за да ни забави. Почти ме беше подмамил да му издам най-голямата ни тайна: че Ахмед е жив. Времето ни изтичаше. Зората почти бе пукнала. Всеки момент щяха да отекнат камбаните — сигналът, предназначен за Сам, който трябваше да ни измъкне оттук. А преди това трябваше да се погрижим за момичето. — Ще повторя още веднъж: пусни Фариха, за твое добро.
Настъпи дълго мълчание. Султанът ме гледаше замислено. Струваше ми се, че чувам как изтичат секундите като песъчинки в пясъчен часовник, които падат прекалено бързо. Броях безценните мигове, които ни оставаха преди Сам да ни издърпа. Издърпаше ли ни преди Фариха да излезе, тя беше мъртва.
— Пуснете я — нареди султанът и металните ръце на абдала мигом освободиха хватката си.
Момичето залитна напред с разширени, ужасени очи. Сетне побягна, втурна се към вратата, към свободата.
Знаех, че не бива да свалям очи от султана. Но не се стърпях. Исках да съм сигурна, че момичето ще излезе. Извърнах глава, съвсем леко, за да видя как прекрачва прага. И сбърках. Разбрах го в мига, в който чух изщракването като от куршум, влязъл в цевта миг преди да те застрелят.
Погледът ми се стрелна към него и видях как към нас се търкулва малка сфера, не по-голяма от детска топка, но направена от метал и зъбчати колела. Търкаляше се и издаваше противно стържене. Някое от изобретенията на Лейла.
Посегнах към пистолета, но експлозията ме изпревари. Не огън, не барут, а прах. Внезапно се оказахме обградени от сив облак. Вдишах, преди да успея да помисля, и усетих металния вкус на праха. Разбрала какво става, побързах да погледна Хала и я видях такава, каквато беше, лишена от илюзии — момиче със златиста кожа, свито на две, което кашляше неудържимо.
Железен прах. Султанът бе хвърлил бомба с железен прах по нас и ни бе лишил от силите ни дотогава, докато прахът лепнеше по кожите ни, по езиците ни, по гърлата ни.
— Дръжте ги — заповяда той и през мъглата се чу стърженето на абдалите.
Дръпнах рязко шиймата, за да не вдишам още прах и да покрия очи, доколкото можех. Може и да бях безсилна, но не бях невъоръжена.
Зърнах бронзов отблясък през прашния облак и се гмурнах с нож в ръка, замахнах към петата. Ножът потъна през мекия бронз и разкъса думата, изписана отдолу, думата, която вдъхваше сила на абдала, и той мигом се свлече на пода. Усетих метална ръка върху рамото си. Завъртях се както Шазад ме беше учила. Далеч не можех да се меря с нея в уменията с ножа, но все пак имах надмощие достатъчно дълго, че да срежа яростно ръката на абдала, да извадя пистолета от кобура и да го прострелям в петата. Механичният войник рухна, а аз се извъртях в последния момент и си запроправях път през облака от железен прах.
Обърнах се, готова за следващия съперник, но вместо железен войник видях султана на няколко крачки от себе си, пристегнал с ръка тялото на Хала, притиснал нож до гърлото й. Точно както я държах аз самата, когато бе в образа на илюзията. Сега беше напълно безсилна, златистата й кожа беше покрита с полепнал железен прах и блясъкът й бе помътнен до сиво. Никога не бях виждала толкова гняв и същевременно толкова страх по нечие лице.
Насочих пистолета срещу него. Дулото послушно зейна, без да потрепери, а сърцето здраво блъскаше в гърдите ми.
— Хайде де, убий ме — присмя ми се султанът. — А после какво ще стане, Амани? С враг пред портите и град без владетел, без наследник, как, мислиш, ще приключат нещата? С поражение или с гражданска война?
Прав беше и аз го знаех. Но пистолетът ми не сочеше към него. Прицелила се бях в Хала.
Защото се бяхме споразумели. Накарала ме беше да обещая. С ненарушимата клетва на полуджин.