Снощи, в тъмното, в общата ни стая, се бяхме разбрали, че ако нещо се обърка, никоя от нас няма да остави другата да бъде използвана срещу въстаниците. Султанът можеше да нанесе много по-големи поражения с полуджин в ръцете си, отколкото с мъртви момичета, увиснали от стените.
Шепнехме в тъмното, така, както бяхме шепнали и с Шазад, поне хиляда и един пъти, в палатката ни във въстаническия лагер. В тъмното е по-лесно да говориш. В тъмното можеш да признаеш всичко. Да повериш живота си на другия. Затова снощи, в тъмното, ми се беше сторило правилно, редно.
И се бях съгласила: никой да не остане жив в двореца.
Улових погледа й, тъмните й очи върху прекрасното златно лице. Устните й помръднаха. Направи го.
Сега, в студената светлина на изгрева се запитах дали не ме беше изиграла. Дали не бе впрегнала полуджинската си дарба, за да ме подмами да обещая, че всяка от нас ще даде живота си, ако се наложи. А всъщност е знаела, че само тя рискува да умре. Знаела е, че щом няма пистолет и сили да се бие, ако нещата се объркат, ще се хвърли срещу султана, за да ме спаси. Искала е да й обещая, че няма да я оставя да бъде използвана както някога.
Ръката ми затрепери и слънчевата светлина затанцува върху дулото.
Султанът говореше нещо, но аз не го чувах. Виждах само устните на Хала, които леко потрепваха, изричаха заръката си. Не можеше да проговори в съзнанието ми, понеже по тялото й лепнеха железни стърготини. Но въпреки това почти я чувах.
Времето ми изтичаше, но продължих да се колебая до последния момент, мозъкът ми се напъваше да намери изход. Не исках да натискам спусъка, докато не се наложеше.
А Хала, в лапите на врага, на прага на смъртта, завъртя подигравателно очи насреща ми. Думите й, изречени, преди да влезем в молитвения дом, отекнаха ясно като камбанен звън в главата ми. „Не ми казвай, че точно сега реши да се уплашиш. Смелостта ти е едно от малкото неща, които харесвам у теб."
В този миг камбаните удариха. Сигналът. Времето ми беше изтекло.
Нямаше как да я спася. Трябваше да спазя обещанието си.
Всичко се случи едновременно.
Поех си дълбоко въздух и го задържах в дробовете.
Хала се усмихна.
Пръстът ми натисна спусъка.
Затворих очи. Нямаше значение. Не бих могла да пропусна целта.
Под златния купол отекна изстрел и в същия момент две ръце ме сграбчиха за глезените. Усетих как подът поддава под краката ми, сякаш се превръщаше във вода. Не можах да се сдържа — отворих очи за част от секундата, преди да пропадна. Нищо, че времето изтичаше. Трябваше да видя. Трябваше да се уверя, че не съм нарушила клетвата си.
Хала лежеше в ръцете на султана, а усмихнатото й лице бе изцапано с кръв. Пръстите й се влачеха по пода. Осем пръста. Така разбрах, че е мъртва. Ако беше жива, щеше да се опита да скрие осакатената си ръка по един или друг начин, както правеше винаги. В последния миг, докато потъвах в пода, погледът ми се спря върху рухналия на земята абдал. Хала изглеждаше досущ като него — блестящата й златиста кожа напомняше на полираните им бронзови тела. Ако беше жива, щеше да е точно като тях — вещ, която да бъде използвана, машина. Механичен полуджин. Но сега бе спасена.
Подът се надигна и аз отново стиснах клепачи, както ме беше учил Сам. Отворих ги едва когато ударих твърда земя. Стоях в тъмнината, нарушавана единствено от бледия пламък на газова лампа, сложена до краката на Сам. Открили бяхме тунелите на Лейла и бяхме очертали път за бягство, който да използваме, след като се уверим, че Фариха е в безопасност. Път, който султанът не би могъл да предвиди. Подът беше от камък, така че Сам можеше да пъхне ръце през него и да ни дръпне от молитвения дом в тунела отдолу. Отбелязали бяхме мястото, пресметнали бяхме на коя плочка да стъпим. Стояхме точно там, където трябваше, за да се измъкнем. За да се спасим.
Смятахме да се държим една за друга, така че която от нас да сграбчеше Сам, другата да бъде повлечена с нея. И така и щеше да стане, ако не беше бомбата с железен прах.
Сам отвори уста и в бледите му очи припламна въпрос. Хала? Но преди да успее да го зададе, побързах да поклатя глава.
Той разбра.
Загинала беше, за да могат други да живеят. За да можем да ги спасим. За да не загиват и други момичета, докато нас ни няма. Може би бе влязла в сградата с ясното съзнание, че една от нас ще умре. И бе решила да е тя. За да можем ние да живеем. Да избягаме.
Направихме онова, заради което беше умряла. Побягнахме.
Глава 10
Златното момиче
Живяла някога жена, която била толкова алчна, че родила дъщеря от злато.