Златното момиче твърде скоро разбрало какво е да те използват. Да те използва собствената ти майка. А по-късно и собственият ти алчен съпруг. Но Златното момиче, криело тайна: можело да накара хората да видят света такъв, какъвто то пожелаело, и не след дълго избягало и разбрало, че може да броди из света невидимо, та никой да не може го използва и да му причини болка.
Но имало и други, които били използвани — както тя на времето. И за разлика от Златното момиче не можели да избягат. Затова, заради другите, тя тръгнала открито в свят, пълен с опасности. Заклела се, че не само ще пресътвори живота в съзнанието на хората, а ще го пресътвори наистина. Макар да знаела, че по този начин е уязвима. Че е възможно да бъде пленена, затворена и използвана както преди. Заклела се да умре, но да не допусне някой да я използва против волята й.
И спазила клетвата си.
Глава 11
Беше пладне, когато стигнахме планините на Илиаз.
Сърцето ми така бе натежало от мъка по Хала, че ми се струваше невъзможно да летя през пустинното небе. Струваше ми се, че съм твърде тежка, та Маз да успее да ме понесе въпреки огромните си криле, които хвърляха такава дълга сянка върху пясъка под нас. И все пак някак се издигнахме във въздуха, оставихме Изман далече зад нас, бързахме към планинската крепост на Илиаз. Целта ни беше само на няколко часа западно от Изман, стига да си на гърба на магическа птица. Компасът на Джин щеше да ни отведе до Ахмед, но първо трябваше да се отбием в крепостта.
Всеки път, когато погледнех към Из, понесъл Сам, Тамид и Лейла на гърба си, усещах остро липсата на един от нас.
Не биваше да се случва така. Имахме план. Дълго преди зазоряване, Джин, Лейла, Тамид и близнаците се бяха измъкнали от града. Останах да чакам в Скритата къща, а Сам и Хала тръгнаха с тях през тунелите, показани ни от Лейла. Сам ги прехвърли през зазидания вход отвъд огнената преграда. А Хала използва полуджинската си дарба, за да ги преведе през лагера на галаните, без да бъдат видени. Когато другарите ни вдигнаха стан далеч от вражески погледи, Хала и Сам се върнаха в Скритата къща, за да изчакат да дойде време за грандиозното ни представление в молитвения дом.
А после… железен прах, куршуми… и останахме без златокожия ни полуджин.
Усетих отсъствието й още щом двамата със Сам изпълзяхме през тухли и пясък и се озовахме лице в лице с враговете ни, посред бял ден, без защитата на илюзия. Дарбата на Хала щеше да ни преведе покрай стражите така спокойно, като да бяхме в градините на палата. Без нея нямаше къде да се скрием.
— И какво правим сега? — попита Сам твърде високо, докато клечахме пред стените на Изман, вперили поглед към палатките на галаните. Внезапно отново се почувствах като дете.
Израснах в пустиня, пълна с чудовища, но никога не съм се страхувала от кошмари и кожекрадци така, както от галаните.
В този миг не бях въстаник. Бях малко момиче, което се криеше под къщата, когато галаните нахлуеха в Дъстуок. Гледах през прозорците как извличат мъж от дома му, задето се изплюл върху ботушите им, и го застрелват. Гледах как обесват жена, понеже галански войник я заловил сама в тъмното, и как всички запушват уши за писъците й. Гледах, вече във Фахали, как куршумът пронизва главата на полуджин още преди да науча какво е полуджин.
Тогава бях безпомощна. Но не и сега.
Сега бях полуджин. Още една причина да се страхувам от тях. Но вече притежавах повече оръжия, отколкото преди.
Бях полуджин. Не бях малко момиче. Напомних си този факт, докато събирах сетни сили да вдигна малка пясъчна буря, в която да се скрием, макар да се наложи да се облегна на Сам за опора. Малка, но достатъчна, за да използваме прикритието й и да преминем до отсрещната страна, където ни чакаха другите.
Маз разпери криле и леко перна коленете ми, вкопчени в него, за да не ме събори вятърът. Джин ме прегърна през кръста, притисна ме към себе си и Маз се приготви да кацне.
Последния път, когато бях в тези планини, ме простреляха в корема и Джин едва ме спаси. Така че не можеше да се каже, че хранех особено приятни спомени. Но не можех да отрека, че Илиаз представляваше внушителна гледка. Вярно, че половината ни страна беше пустиня, но дъждовните облаци, които се сбираха над морето, изсипваха пълната си сила над Илиаз, преди да успеят да стигнат до столицата на изток. Благодарение на дъждовете почвата по западния склон на планината бе тлъста и плодородна. Зелените хълмове бяха опасани от ред подир ред лозя, полета и овощни градини. А в най-високата точка, властваща над единствения северен проход между източната и западната половина на страната, се издигаше великата крепост.