За да спасим останалите, трябваше да се насочим на югозапад, но дори и аз не бях толкова безразсъдна, че да предложа да се впуснем в спасителна акция само осмината… вече седмина, напомних си. Синеок бандит, самозван Синеок бандит, Чуждоземен принц, един сакат, двамина преобразяващи се близнаци и отвлечена принцеса. Не можехме да се наречем войска.
Нужна ни беше помощ.
Близнаците ни приземиха достатъчно далече от крепостта, та никой да не види. Да се приближиш върху летяща магическа птица е нелош начин да си спечелиш някой куршум. Реших, че е добре да мине поне един ден, откакто напуснахме Изман, преди да загине още някой от нас.
Смъкнах се от гърба на Маз и буквално залитнах. Изтръпналите ми крака едва не поддадоха под тежестта на тялото ми. Джин се свлече след мен и разкърши схванатите си рамене, така че ризата му се вдигна и разкри ръба на татуировката на хълбока му. Очите ми мигом литнаха натам.
След малко и Из кацна с Тамид, Лейла и Сам и всичките ни проблеми отново се изправиха пред нас. Маз започна да си възвръща човешкия образ и торбите, преметнати през гърба му, тупнаха на земята. Тялото му се сви навътре, перата се превърнаха в кожа, крилете — в ръце и вместо гигантска птица рух на тревата вече стоеше слабичко момче със синя коса.
Джин му подхвърли чифт панталони от торбата. Маз ги улови във въздуха и побърза да ги нахлузи.
— Правилно — обадих се аз. — Присъстват дами.
— Че ти пък откога си дама? — сряза ме Сам и безцеремонно грабна Лейла под овързаните мишници от гърба на Из, като да беше непослушно дете, и я пусна на земята.
Не можеше да се каже, че държим на присъствието на принцесата предателка, но нямахме особен избор.
Сам скочи с лекота след нея и върху едрата птица остана да стърчи само Тамид. Ампутираният крак му пречеше да слезе.
Изглеждаше здравата разтърсен, а също и сърдит, взираше се упорито в пернатия гръб на Из. Подадох му ръка, за да му помогна да слезе, но той отказа да ме погледне, прехвърли изкуствения си крак през гърба на птицата и внимателно се плъзна надолу. Приземи се тежко и се свлече на земята. Понечих да му помогна, но той ми направи знак да не се приближавам. Отстъпих и загледах как се изправя с мъка.
Сърдеше ми се заради Хала. Изгубил беше още един човек, човек, с когото бе създал неочаквана връзка в нощите, когато тя не можеше да заспи от мъка, а той ровеше в книгите, които му беше донесла, в търсене на отговор, който страниците не съдържаха.
— Можеш ли да вървиш? — попитах.
Из също си възвърна човешката форма и извади дрехи от торбата. Готови бяхме да тръгваме.
— Мога — отвърна Тамид горчиво и ме бутна от пътя си.
И така, тръгнахме нагоре към крепостта, за да разменим няколко приказки с емира на Илиаз лорд Билал.
Не след дълго се натъкнахме на първото тяло.
Покрито беше наполовина с пръст, сякаш някой се бе опитал да го зарови. А друг някой — или нещо — се бе опитал да го изрови. Вторият бе успял да измъкне ръка и част от торса от земята. По кожата личаха следи от зъби, сякаш пустинен дух бе ръфал вечерята си, преди изгревът да го прогони.
Ръката беше облечена в тъмнозелена униформа, по-ръбена в златно. Цветовете на Албиш. А косата, която се показваше от гроба, беше също толкова яркозлатиста, колкото косата на Сам. Какво правеше полузаровен албишки войник пред Илиаз?
Илиаз беше най-важният проход между източната и западната част на Мираджи. Бастион срещу евентуални нападения на Изман. Тук често се водеха битки, затова войниците бяха сред най-добре обучените в страната, изложени на най-голяма опасност. Именно тук бе пратен Рахим да се обучава с идеята, че няма да оцелее дълго. Удобен начин баща му да се отърве от него. Но той бе оцелял достатъчно дълго, за да стане командир на войниците, първо под управлението на бащата на Билал, а после и на самия Билал. Илиаз защитаваше страната срещу нашествениците. Тогава защо намирахме нашественик толкова близо до крепостта, при това от грешната страна на прохода?
Малко по-нататък имаше втора могила, разровена по сходен начин. След нея — още една. Цяла редица.
— Какво е това? — възкликнах.
— Опитали са се да ги погребат — отвърна Джин.
Вече наближавахме крепостта, каменните стени на града се издигаха над нас и с напредването на следобеда потапяха тази част от планината в сянка.
— Че защо ще им хрумне такова нещо?
Подминахме още една могила, този път непокътната.
Отбелязана беше с пръчка, забита в земята — очевидно откършена от някоя от пълзящите наоколо лози.