— На север не изгаряме мъртъвците, както правите тук — рече Сам, който бе изостанал назад. Имаше смутен вид. — Погребваме ги. Връщаме ги в земята, от която са излезли. В Албиш ги полагаме в рохка пръст и засаждаме дърво, за да отбележим мястото.
Ама че глупост! Телата трябваше да се изгарят. Да оставиш труп да се търкаля си беше явна покана за пустинните духове.
— На север нямат такива проблеми с духовете, както в пустинята — отбеляза разсеяно Джин. — Гробовете са само пет. Не са достатъчно, за да е имало битка.
Преди да успея да попитам какво иска да каже, иззад завоя изникнаха главите на половин дузина албишки войници — наобиколили бяха прясно изкопан ров. Куртите им бяха преметнати върху близките камъни, ръкавите на ризите им бяха навити до лактите, а челата им лъщяха от пот под мираджинското слънце. Прекъснахме погребването на поредното тяло.
Пистолетът ми мигом се озова в ръката ми, Джин също стискаше своя. Войниците наскачаха към собствените си оръжия, спуснаха се да събират захвърлените кобури. Превъзхождаха ни по брой и не биваше да ни изпреварят.
Налагаше се да стреляме първи.
Пръстът ми вече беше на спусъка, когато земята се разтресе под краката ми. Имах чувството, че кожата на планината се опитва да ни стръска, като да бяхме досадни насекоми. Изпод краката ни се затъркаляха буци пръст, Сам изгуби равновесие и се свлече на земята. Опитах да се хвана за нещо, но така и не успях. Отнейде се надигна вятър и ме запокити назад. Проснах се върху камъните, кожата на лакътя ми се цепна, пистолетът изхвърча от ръката ми.
А после, точно толкова внезапно, всичко приключи. Планината застина. Вятърът замря.
— Какво беше това? — извиках, стиснала кървящия си лакът.
Сам простена, хванал се за ребрата, и се изправи с мъка. Лицето му беше одраскано — нещо, което суетата му трудно щеше да преглътне.
— Онези в тъмнозелените униформи са като мен. Тоест, по-скоро като вас — поправи се той с недоволно изражение.
Хвърлих поглед към мъжете. Двамина от тях бяха с по-различни униформи от останалите, зеленото беше изпъстрено със златисти листа, сякаш по телата им се катереха лози. Не бяха въоръжени, за разлика от другите, които вече бяха насочили пушки срещу нас. Единият от двамата имаше неестествено ярки зелени очи, каквито не бях виждала никога. Бледата кожа на другия сивееше леко, като издялана от камък.
Във вените на Сам може и да течеше безсмъртна кръв от някой прадядо, но и двамата му родители бяха смъртни. А тези двама бяха истински полуджинове. Или както албишите наричат полуджиновете си. Веднъж Джин ми беше казал, че безсмъртните създания на албишите не са направени от огън и вятър и пясък, а от вода и облаци и мека пръст. Дарбите им бяха различни, но нямаше как да се сбъркат. При това не се криеха — стояха гордо пред нас, облечени в цветовете на страната си, и използваха силите си, за да се бият.
Джин, Сам, Тамид и аз се спогледахме. Не беше необходимо Сам да превежда какво подвикват албишите през късото разстояние, което ни делеше. Знам какво да правя, когато насочат пистолет в главата ми. Достатъчно пъти съм била от другата страна на оръжието.
Вдигнахме ръце.
Глава 12
Лорд Билал, емирът на Илиаз, изглеждаше точно както можеше да се очаква да изглежда един умиращ мъж.
Останалата част от пътя до крепостта изминахме под дулата на албишките войници. Лейла хленчеше и повтаряше, че е пленница и са длъжни да й помогнат. Но войниците останаха глухи за воплите й — или не им пукаше, или не разбираха мираджински. Накрая Джин се наведе към нея и й прошепна:
— Наистина ли искаш враговете на страната ни да научат, че си принцеса?
След тези думи Лейла предпочете да мълчи намусено. Вярно, искаше да избяга, но да избягаш в ръцете на врага просто не си струваше.
Щом Илиаз бе окупиран от чуждоземни войници с достатъчно власт, че да ни арестуват, това означаваше, че крепостта е паднала в ръцете на онези, които маршируваха към Изман. Враговете се стичаха от всички краища на страната. Вероятно щяхме да заварим Илиаз победен, лорд Билал и хората му мъртви или пленени, а шансът ни да използваме войската му отиваше на вятъра.
Но когато стигнахме до портата на крепостта, отвътре ни отвориха мираджински войници с униформата на Илиаз. Бяха въоръжени и очевидно стояха на пост, не бяха пленени. А докато ни съпровождаха през вътрешния двор, видях бледи албишки войници да маршируват и илиазки стражи да наглеждат стените. Край прашните каменни стени се издигаха палатки в чуждоземни цветове като израстъци, които се преструваха, че тук им е мястото. Един дежурен мираджински войник видя, че ни водят нанякъде, приближи се и безмълвно ни поведе на свой ред.