Не си направих труда да го заблуждавам. В крайна сметка бяхме дошли да говорим с Билал. Това и му казах. Казах му и кои сме. Очевидно ни очакваха. Преди да разбера какво става, някой отвърза ръцете ми и ме избута в покоите на Билал. Другите останаха отвън, в дългия каменен коридор. Усещах погледа на Джин върху гърба си, преди вратата да се затръшне между нас.
От другата страна Билал ме чакаше сякаш бях гост, а не затворник. Седеше между прислужник и един от войниците си, подпрян с десетина възглавници в края на дълга маса, отрупана с поне дузина ястия, толкова изтънчени, че дори не разпознах кое какво е.
Билал беше на същата възраст като Рахим. Израснали бяха заедно, и двамата бяха отгледани от бащата на Билал като братя. И двамата още не бяха навършили двадесет. Но сега, с тази болест, която го погубваше, Билал изглеждаше по-скоро на деветдесет, отколкото на деветнадесет.
Вдясно от него седеше мъж в албишка униформа, но далеч по-пищна от тази на мъжете, които ни бяха довели. Куртата му не беше изрисувана с лозови листа, а на раменете му имаше златни пискюли и копчета, които го отличаваха от останалите. Явно беше генерал или капитан. Видимо се измъчваше от горещината и бледото му лице беше леко зачервено. Косата му също червенееше с оттенък, който бях виждала само у лисици, а горната му устна бе украсена със спретнато подстригани мустаци. Въртеше се неловко върху възглавницата, сложена до ниската маса, сякаш би предпочел да седи на стол. Уви, точно тук нямаше да намери стол.
Това явно беше приемната към покоите на Билал, макар залата да нямаше особено гостоприемен вид. Напомняше ми на стаята на Тамид в Скритата къща — претъпкана с маси, отрупани с книги и буркани с прахчета и етикети на език, който не разбирах. Всяка възможна повърхност беше отрупана с още и още книги или с възглавници, някои от които изцапани с кръв.
Очевидно беше, че краят му е по-близо, отколкото преди месец, когато бе поставил безумното си искане — да обвърже живота си със съпруга полуджин, за да се спаси от смъртта. И си мислеше, че се досеща защо съм дошла.
— Амани — поздрави ме той. Ако не друго, поне ме наричаше по име, а не просто „полуджин". — Моля! — Той посочи храната, сервирана на масата. — Присъедини се към нас с капитан Уесткрофт. — Не помръднах, само погледнах албишкия офицер вдясно от него. — Все пак трябва да опозная булката си.
Не седнах. Решили бяхме, че няма да се преклоним пред исканията му. Вместо това смятахме да спасим Рахим и да организираме преврат, за да му отнемем армията. Но на този етап не беше нужно да го разбира. Все пак реших да му сервирам порция истина.
— Не съм дошла, за да се омъжа за теб.
Прислужникът до Билал буквално подскочи. Не го винях. Самата аз чаках Билал да избухне. Помнех едва сдържания гняв на принц Кадир, когато го уведомиха, че не може да ме има. Мъжете, израснали в кралски двор, не са свикнали да им отказват. Но Билал само отпусна треперещата си ръка към чинията си, сетне изглади една гънка на покривката, та да спечели малко време, колкото да преглътне изненадата.
— Е, тогава на какво дължа съмнителната чест на посещението ви?
Беше отслабнал много, а очите му бяха хлътнали от страдание и недоспиване. Но надменното му изражение си беше все същото. Дори и сега, на крачка от смъртта, отказваше да се признае за победен.
Погледнах албиша, който продължаваше да ме наблюдава.
— Не се тревожи. — Билал махна с ръка. — Капитанът не разбира и дума от това, което си говорим, а ще инструктирам Анвар да не го осветлява. — И той направи знак на войника, който стоеше между двамата. — Албишкият на Анвар е точно толкова несъвършен, колкото на всеки мъж, който го е научил от жена. — Войникът видимо се смути от думите на емира, ала не каза нищо. — Но за сегашните ни цели ще свърши работа. А и в момента нямаме по-добър вариант.
Албишкият капитан ме наблюдаваше с преднамерено безразличие, което будеше недоверието ми, но въпреки това се обърнах към Билал.
— Дошла съм да ви предупредя — опитах се да докарам същата неподправена властност, с която говореше Шазад, сякаш аз държах всички козове, а не той. Аз и моите четирима въстаници и двамината неохотни придружители. А не той, с крепостта си и войската и целия арсенал. — А също и да ви направя предложение.
Билал наклони глава.
— Предпочитам първо да чуя предупреждението. Да отметнем неприятното.
— Султанът знае, че сте се срещнал с Ахмед, преди да напуснете града. — Бръкнах в джоба си и извадих късче хартия — едно от писмата, които Джин бе откраднал от палата. Подадох го на прислужника, който го подаде на Билал и го задържа разтворено, та емирът да го прочете. — Нашият височайш владетел знае, че сте предател. И след като се разправи с чуждестранната заплаха пред портите си — погледът ми колебливо пробяга към рижавия капитан, — следващата му цел ще бъдете вие.