Изруга нещо на ксичански, побърза да пусне ръката ми и се изправи. Въпреки изтощението бързо се окопити.
— Изплаши ме, Бандите.
— Не ми казвай, че за първи път ти се случва девойка да те събуди посред нощ — опитах да се пошегувам, но гласът ми трепна.
Отметнах дълъг кичур тъмна коса от лицето му, за да го виждам по-ясно. Под погледа на тъмните очи изпод кичурите ме обзе дълбок смут.
Джин ме хвана отново за ръката, но този път по-нежно, и за миг на устните му като че ли заигра призракът на някогашната усмивка — усмивката, която се появяваше при далеч по-простички проблеми от тези, пред които бяхме изправени. Едва тогава напълно осъзна думите ми.
— Посред нощ ли? — вдигна глава към светлината, процеждаща се през прозореца.
Краткият миг на преструвка, че външният свят не съществува, изчезна.
Показах му какво видяхме със Сара и двамата тревожно зачакахме истинската зора. Един по един обитателите на къщата се заразбуждаха и върху раменете на всички легна едно и също безпокойство, когато съзряха купола над главите ни. Поглеждаха ме въпросително, търсеха отговори, а аз нямах какво да им кажа.
От какво е направен? Можем ли да минем през него? За да ни държи вътре ли е сътворен?
Когато първата искрица на зората проникна през булото на огъня и обяви края на вечерния час, двамата с Джин се промъкнахме навън. По улиците вече се тълпяха хора, мъже и жени излизаха от къщите си, вперили очи в огненото небе. Устите им шепнеха същите въпроси, които гнетяха и въстаниците. Ние заобикаляхме насъбралите се хора колкото можем по-бързо, без да привличаме внимание, впили погледи в компаса на Джин. Компасът, който ни свързваше с Ахмед. А компасът на Ахмед беше у него, когато го заловиха.
— Още е в него — изрекох на глас, за да съм сигурна, докато притичвахме по тесните градски улици.
Усещах как дишането ми се учестява с приближаването на двореца. Там бяха задържали пленниците предния ден, преди екзекуцията на Имин. Надявахме се още да са там. Или някъде другаде в града. Но когато наближихме по-широките, по-богаташки улици около двореца, стрелката на компаса не се наклони към него. Вместо това продължи да сочи на юг.
Подминахме двореца и сърцето ми се свиваше все повече с всяка крачка, която ни отдалечаваше от досегашния затвор на скъпите ни пленници. Но докато бяхме в очертанията на града, все още имаше надежда, макар и слаба. Докато съществуваше беглият шанс стрелката да се отклони, преди да стигнем до стената.
Но тя не се отклони.
Небето отвъд огнената стена вече бе избледняло от розово към златисто, когато стигнахме до южната порта на града. Портата на Заман, кръстена на първия султан на Мираджи. Праотец на човека, който ни беше вкарал в този капан. А също и на Джин. Отвъд портата се издигаше стената на огнения купол.
Отблизо изглеждаше още по-внушителна. Пукаше, съскаше сърдито и изпускаше искри, сякаш ламтеше да унищожава. Сякаш би погълнала всичко, което дръзнеше да опита да премине.
А компасът сочеше право към нея.
Отвели ги бяха извън града. Султанът бе изпратил затворниците извън града и бе издигнал стена около нас. Хванати бяхме в капан, а те бяха отведени нейде, където да останат до края на дните си, без съд и присъда — ето така нашият султан си представяше милостта.
Усещахме горещината, която струеше от стената. Джин се наведе и вдигна камъче от земята. Подхвърли го няколко пъти в шепа и изведнъж заприлича на малко момче, готово за поредната пакост. В следващия миг запокити камъка към стената. Той не отскочи, както би отскочил от зид, нито премина през огъня като през обикновени пламъци. Превърна се в пепел в мига, в който я докосна.
Първата ми мисъл беше, че султанът се опитва да ни попречи да настигнем пленниците. Да ми попречи да напусна града, та да забие нокти в мен и да ме завлече обратно в палата. Втората ми мисъл беше съвсем друга, но Джин я изрече на глас, преди аз да успея да я споделя.
— Нещо не се връзва… — Той прокара ръка през косата си и шиймата му се смъкна. Огледах се да не би някой да забележи. — Не и ако сме успели да го заблудим, че Ахмед е мъртъв. Всичко това… не може да е заради нас.
Прав беше.
— Тогава защо?
Отговора получихме още преди залез-слънце. Чакахме с нетърпение новини от палата. Чакахме да чуем какво обяснение ще даде на народа си, задето го е обградил с огън. Близнаците кръжаха над палата, приели формата на чучулиги, и се редуваха да летят към къщата, за да докладват какво се случва. Но не се случваше нищо интересно. Не и до заник слънце.