— Е… — Ръката на Билал потръпна конвулсивно. — Колкото и да е забавно самомнението ти, едва ли смяташ, че си единственият ми вариант? — Той махна с ръка около себе си, към хаоса в останалата част от залата. — Вече съм опитал хиляди начини да спася живота си. Този е просто поредният от тях. Можеш сама да се увериш.
Приближих се до масичката, на която прислужникът бе хвърлил писмото на султана. Толкова беше претрупана, че дървената й повърхност почти не се виждаше.
— Проверих, изрових и използвах и последното мираджинско магьосничество, за да се спася. Без никакъв резултат. Време е да се откажа от пустинната магия.
Пръстите ми затанцуваха по пергаментите и надрасканите надве-натри бележки. Имаше страници, откъснати от книги, украсени с ярки цветя и животни, изрисувани със златна боя.
— Албишите умеят да лекуват с вода и пръст, вместо с огън и думи. Вече си виждала на какво са способни в битка.
Значи Билал предаваше страната ни на чужденците в замяна на лек за себе си!
Една страница, оставена на ръба на масата, привлече вниманието ми. Почти цялата бе заета от рисунка на планина, един-единствен сив връх, който се протягаше от долната част на страницата чак до небето. Планината беше куха, а в кухината бе изрисуван мъж с червена като пламък кожа и оковани във вериги ръце. Златните букви, изписани под изображението, проблясваха на светлината: Мъжът под планината.
Прокарах пръст по ръба на хартията, там, където страницата бе откъсната от книгата. Виждала бях това изображение и друг път, но никога така изкусно направено. Например бледата илюстрация с евтини водни бои в една от книгите на Тамид в Дъстуок. В нея мъжът беше разгневен, ярковиолетов, и имаше огромни остри зъби, които се подаваха от зейналата му паст. Не човек, а чудовище. Иначе образът беше същият, чак до извивките на планинския склон.
— У дома тази история я разказваха на децата, за да ги сплашат — подметнах, като извадих листа от купчината. Бях на шест, майката на Тамид ми се караше за нещо: Бъди добра, инак чудовището от планината ще те отмъкне. Нали знаеш, че яде непослушни деца? — Казваха ни, че съществува чудовище, което сторило такава злина на джиновете, че те го заключили под планината за цяла вечност. Оцелявало, като ядяло деца, които не слушали родителите си.
Билал поклати глава.
— На юг винаги изкривяват нещата. — От устата му „юг" прозвуча като обида. — Не е никакво чудовище, а обикновен мъж. И не е сторил злина на джиновете, а те на него. Откраднали истинската му любов. Както правят мнозина джинове. — Очите му многозначително се стрелнаха към мен. — Но този мъж, за разлика от другите, се осмелил да си отмъсти. Или поне се опитал. Джиновете го оковали с вериги и го заключили под планината, докато не се покае. Онзи, който успеел да го освободи преди това, за награда щял да осъществи най-съкровеното си желание.
Значи, затова Билал се интересуваше от тази история. Още един начин да се изплъзне от лапите на смъртта — да спаси безсмъртния мъж под планината и сам да получи безсмъртие.
— Не бива да вярвате на приказки — казах, но все пак не пуснах рисунката. Никога не бях виждала подобно изображение. Мъжът не приличаше на чудовище, но не приличаше и на човек. Изглеждаше като създание, сътворено от огън. — Винаги се оказва, че нещо не е така, както са ни разказвали.
Сетих се за една игра, която играехме като деца — едното прошепваше нещо в ухото на другото, което прошепваше в ухото на трето и накрая последното дете изричаше на глас казаното в неговото ухо, което неизменно се оказваше много различно от първоначалните думи. Само дето в случая не знаех коя от историите е истинската и коя — изкривената.
— Но дали е само приказка? — Билал се взираше напрегнато в мен. — Пратих дузина войници на юг, за да открият мъжа под планината, и никой не се завърна. И не смятам, че са загинали от суеверие.
Не, вероятно са паднали жертва на кожекрадци или на чуждоземна армия, на султански войници или на изгладнели мираджинци. Въобще смъртта, срещнала хората на Билал, би могла да приеме много форми.
Оставих неохотно листа.
— Няма такова нещо като „само" приказка.
Билал се разтресе от нов пристъп на кашлица и съвсем се преви на две, този път нямаше сили дори да махне с ръка на прислужника, който се притече да му помогне. Кашлицата не утихваше. Прислужникът и войникът помогнаха на емира да се изправи и го поведоха към покоите му.
Кашлянето отекваше гръмовито в коридора дълго след като вратата се затвори и аз останах сама с рижавия капитан.