Колкото и да е невероятно, Сам запази смутеното си изражение и след като го цапардосаха по лицето. Свлече се на пода, а от носа му рукна кръв. Капитан Уесткрофт излая някаква заповед на албишки. Двама от войниците мигом застанаха мирно, но онзи, който бе ударил Сам, или не чу, или предпочете да се направи, че не е чул. Понечи отново да го халоса. Скочих напред, но Джин ме изпревари. Със светкавична бързина сграбчи войника за униформата и го запокити към отсрещната стена. Сетне изговори нещо на албишки. Прозвуча като заплаха и момчето не посмя да замахне срещу него. Може би защото Джин се извисяваше над него с цяла глава.
Едва тогава войникът забеляза капитана си. Побърза да изправи гръб, макар да беше притиснат до стената, и да изпъне униформата си, раздърпана от хватката на Джин.
Капитанът отново кресна нещо на албишки, което прозвуча като „Какво, по дяволите, става тук?". И аз бих задала същия въпрос. Джин пусна войника и протегна ръка към Сам, който продължаваше да лежи на пода съвсем зашеметен.
— Добре съм — обади се Сам и с мъка се изправи на крака. — Просто досега никога не ме бяха удряли в лицето.
— Много ми е трудно да ти повярвам — отбеляза Джин.
— И защо никой не се намеси? — попитах аз. — Защо те удари?
— От завист. — Сам избърса окървавеното си лице с ръкав. — Задето съм тъй привлекателен. Мислите ли, че носът ми е счупен?
— Изглежда, приятелчето с дясното кроше познава Сам от дните на службата му при Нейно Величество — намеси се Джин, превеждайки думите на младия войник, който говореше с капитана.
Простенах и вдигнах поглед към тавана.
— Значи, вече знаят, че си дезертьор.
— Бих искал да ви напомня — Сам се опита да си докара възмутен вид, но заради окървавения нос не беше особено убедителен, — че ако не бяхте вие, нямаше да съм тук, та да ме заклеймяват като дезертьор.
— Не, вероятно щеше да си храна на рибите пред „Бялата риба". — Джин изпревари хапливия ми отговор.
— Освен това — продължи Сам — държа да поясня, че съвсем не ме удари от патриотизъм. Когато напуснах армията, се нуждаех от допълнителни финанси. Нали разбирате, докато се установя в Изман.
— И реши да откраднеш от него.
Историята ставаше все по-забавна.
— Не — възмути се Сам. — Не само от него. Откраднах от много хора.
Разтърках нос с раздразнение.
— Когато се измъкнем оттук, би ли ми напомнил да те убия?
Но преди Сам да успее да се компрометира още повече, двамата войници пристъпиха напред, избутаха ни с извинителен поглед и го хванаха за ръцете.
— Какво става? — попитах.
Капитан Уесткрофт гледаше мрачно, сплел пръсти зад гърба си, и нареждаше нещо на войниците си.
— Арестуват го — преведе Джин, когато войниците поведоха Сам и подигравателното му изражение се смени със съвсем друго. — За дезертьорство.
— А после какво?
Сам бе споменал, че в Албиш бесят дезертьорите по дърветата. Но толкова високо в планината нямаше дървета.
Джин се поколеба — не искаше да ми отговори.
— Ще го екзекутират — намеси се капитан Уесткрофт, макар да не изглеждаше никак доволен, и подръпна нервно мустак. — Призори. Чрез разстрел.
Явно в крайна сметка нямаше да се наложи аз да го убивам.
Обработка: Shadow Queens, 2018
Глава 13
Не бях сигурна дали сме затворници, или не.
Разделиха ни веднага, още преди да успея да поговоря с Джин за предложението на капитана, и всеки бе отведен в отделна стая. Не ни заключиха, но пред всяка врата сложиха стража.
Стаята, до която ме съпроводиха, не приличаше на килия. Беше с размерите на къщата на леля ми в Дъстуок. В средата се мъдреше огромно легло с пъстри възглавници, а килимът се простираше от едната стена до другата и изобразяваше ловна сцена: мъж с лък гони ято птици по ръба на килима. Прозорецът ми гледаше към двора, зад който се виждаха крепостните стени, а отвъд тях — склонът на планината, който се спускаше на меки вълни от зелени лози към малко селце по-надолу.
Докато надничах навън, на вратата се почука. Влязоха двама прислужници със сведени глави. Единият носеше кана с вода, другият — огромен сребърен поднос, отрупан с храна. Сложиха ги на масата и побързаха да си тръгнат, като сами затвориха вратата зад себе си.
Съмнявах се, че Сам се радваше на същите привилегии.
Хала бе загинала на зазоряване. Сега наближаваше здрач, а бяхме на път да изгубим и Сам. Една трета от оцелелите въстаници в рамките на един-единствен ден. Да загуби толкова много от хората си за толкова кратък ден си беше впечатляващо постижение за всеки водач.