Но пък се отваряше възможност да добавим стотици към редиците си и да попречим на враговете на страната ни да се съюзят срещу нас.
Цяла армия в замяна на живота на един младеж, който носеше повече беди, отколкото ползи. Но все пак Сам ми беше приятел и наш съюзник. Спасявал беше живота ми точно толкова пъти, колкото и аз неговия, доведе помощ в харема, когато се нуждаех. Готова бях да дам живота си за неговия в битка. Не знаех дали и той е готов на същото за мен, но определено не ми беше давал разрешение да се откажа от живота му.
А ако го направех, дори да спечелех съюзници, щях да предам страната ни в чужди ръце, точно както бе направил султанът, когато отнел властта от собствения си баща. Вярно, албишите бяха за предпочитане пред галаните, но и те бяха чужденци. Те също бяха дошли, за да завладеят пустинята ни.
Пък и коя бях аз, за да взимам такова решение? Не би трябвало да решавам аз — нито за живота на Сам, нито за престола, нито за животите на приятелите ни или съдбата на цялата страна. Друг трябваше да решава тези неща — Ахмед или Шазад, или дори Рахим. Някой, който разбираше поне малко от водачество.
Хвърлих поглед към вратата. Между стаята ми и тази, в която отведоха Джин, имаше само един коридор. Въпреки стените и вратите, които ни деляха, усещах присъствието му много по-остро от когато и да било.
Дали войникът щеше да ме спре, ако се опитах да прекося коридора? И ако не ме спреше и направех няколкото крачки до стаята и почуках на вратата, тогава какво? Не бях сигурна какво точно ще кажа. Какво ще направя. Какво изобщо исках от него — да поговорим? Да ми каже, че трябва да пожертвам Сам в името на въстанието? Да ми помогне да измислим как да измъкнем нашия самозван бандит жив? Или исках нещо друго? Усещах отсъствието му като сърбеж под кожата.
Преди да успея да помисля, вече бях до вратата. Войникът отвън беше мираджинец, един от хората на Билал, добре обучен от Рахим да реагира на внезапни звуци. Погледна ме спокойно от мястото си между двете врати.
— Наредено ли ти е да ме спреш? — поинтересувах се.
Войникът ме изгледа замислено.
— Носи се слух, че сте тръгнали да спасявате командира — имаше предвид Рахим. Техният командир, човекът, на когото бяха верни. Явно Анвар, младият войник, който превеждаше на Билал, бе разказал на останалите какво съм казала.
— Смятам да опитам.
Той кимна, все така замислен.
— В такъв случай можете да отидете където поискате — и той се отдръпна, за да ми стори път.
Излязох от стаята и погледнах затворената врата на Джин. При мисълта да направя още една крачка, да преодолея разстоянието, което ни делеше, по гръбнака ми пробяга тръпка — тръпка на страх и нетърпение.
Страхът победи.
Обърнах се и тръгнах по коридора с припряна крачка, та по-бързо да се отдалеча от него.
Намерих капитана на крепостната стена.
Наблюдаваше шестима от войниците си, които се целеха в купа сено с излишно натруфени пушки. Ръчна изработка, като всички пушки в света, които не бяха направени в Мираджи. Затова така копнееха да превземат страната ни. Защото за един ден можехме да въоръжим толкова войници, колкото те за цял месец.
Последните лъчи на залязващото слънце падаха върху цевите на пушките и хвърляха златисти отблясъци в здрача. Всяка беше украсена със сложна плетеница от листа, чак до дървените дръжки. Изглеждаха по-скоро като украшение, отколкото като оръжие. Или в най-лошия случай можеха да послужат за екзекуция, но не и за битка.
Предположих, че купата сено заместваше Сам. Върхът й, обсипан с куршуми, се отдели от останалата част, задържа се за миг и се прекатури назад, полетя отвъд стената. Наведох се да погледна как пропада и се пръсва върху склона далече под нас.
Падането не беше никак кратко.
— Госпожице Амани — поздрави ме капитан Уесткрофт и отпрати войниците с отривисто кимване. — Как мога да ви помогна?
Ако беше изненадан, че съм се измъкнала от стаята, то по никакъв начин не го показа.
— Искам да поговорим за Сам.
— Разбирам.
Той сплете пръсти зад гърба си и тръгна бавно покрай стената, като ме изчака да тръгна след него.
— Освобождаването му е задължително условие за съюза ни.
Шазад би успяла да се договори с него. Аз не бях Шазад, но можех да се престоря, че съм — поне само за този разговор.
— Опасявам се, че няма да е възможно — отвърна капитанът.
И като че ли искрено съжаляваше. Около нас небето бързо притъмняваше и в ъглите на стените една по една оживяваха факли и лампи, за да изтласкат тъмнината.
— В такъв случай е добре да стане възможно — опитах се да го изрека с тона на Шазад, сякаш не молех, а заповядвах. — Сам не принадлежи на вас, та да го екзекутирате. Вече е един от нас.