— Но си остава дезертьор. И винаги ще бъде дезертьор. Една армия се крепи на добрата дисциплина. Колкото по-далече е от дома, толкова по-голяма е заплахата от дезертьорство и неподчинение. Ако ще заповядвам на тези войници да маршируват през пустинята заради вас, то дисциплината трябва да е на висота. — Той спря и се обърна с лице към мен, погледна ме сериозно. — Приятелят ви трябва да послужи за назидание на триста други мъже.
Триста войници.
По-добър шанс да спасим Ахмед едва ли щяхме да имаме. Възможно бе албишите дори да разполагат с достатъчно магически сили, че да ни прекарат през Стената на Ашра, ако тя изобщо съществуваше.
Бих проявила огромна глупост, ако откажех подобно предложение. Но пък достатъчно често ме бяха обвинявали в глупост. Глупаво, невежо, безразсъдно момиче от Дъстуок, което не би разпознало златната възможност дори да се спъне в нея.
— Капитане — подвикна някой на албишки и Уесткрофт надникна към двора.
Войникът, застанал на пост край портата, изрече нещо, но твърде бързо, за да го разбера.
Реакцията на капитана бе мигновена, на лицето му се изписа тревога.
— Извинете — каза и се завтече по каменните стълби, които водеха от стената към портата.
Последвах го.
Още не бях стигнала долното стъпало, когато видях причината за суматохата. От полумрака отвън със залитане пристъпваше бледа фигура. Войникът се държеше за ребрата, а албишката му униформа бе оплескана с кръв. На бледата светлина на факлите лицето му изглеждаше разкривено от болка.
Другите войници се втурнаха да му помогнат, наскачаха отвъд портата в тъмнината. Мираджинците изчакваха, благоразумно предпазливи. Нещо не беше наред, имаше нещо притеснително около този ранен войник, който куцукаше към дома в нощта. Всички, родени в пустинята, го усещахме. Дългите години, прекарани в Дъстуок, където постоянно поглеждах през рамо, проверявах тъмните ъгли, пазех се от сенките, спотаени в мрака, бяха изострили инстинктите ми. А оттогава бях научила и някоя и друга хитрост.
— Това не е човек!
Думите изскочиха от устата ми твърде лесно, за да са лъжа, и веднага разбрах. Разбрах още когато войниците се протегнаха към ръба на осветеното от лампите петно и го сграбчиха за ръцете, за да не падне.
Никой не забеляза блясъка на зъбите му, когато извъртя глава към шията на най-близкия войник, за да я разкъса.
Нямаше време да изкрещя. Нямаше време за нищо друго.
Ръката ми сграбчи пистолета от кобура на капитана, преди той да успее да предвиди движението ми. Оръжието оживя в пръстите ми. Прицелих се бързо, точно когато пастта на духа зейна, за да захапе.
Стрелях.
Куршумът уцели кожекрадеца между очите.
Той не успя дори да реагира и се свлече мъртъв на земята.
В следващия миг пушките на войниците се насочиха към мен — в техните очи бях убила един от хората им. Вдигнах ръце, за да покажа, че не ги заплашвам. Измъкнаха пистолета от пръстите ми и извиха болезнено ръцете ми зад гърба.
— Това не беше ваш войник — извиках на мираджински, достатъчно високо, та мъжете на Билал край портата да ме чуят. — Това е кожекрадец.
По лицето на капитана пробяга тревога, сякаш се досещаше за какво говоря, но останалите ме гледаха неразбиращо. Не знаеха, че сами са си навлекли тази напаст. Билал, болнав и затворен в стаята си, едва ли бе наясно какво са сторили. А и вероятно не би се загрижил.
Внезапно долових още някакво движение.
Спомних си какво бяхме видели, докато се катерехме по планината: отвъд стените имаше повече от едно заровено тяло, извлечено от пръстта и със следи от зъби по кожата.
— И не е сам.
Мираджинските войници рязко насочиха оръжия към тъмнината. Но кожекрадците знаеха, че сме ги усетили. Криеха се в сенките, притичваха в мрака твърде бързо, за да успеем да ги уцелим, и цевите на пушките напразно се опитваха да ги проследят.
Следващият нападна без предупреждение. Зъбите му се забиха в рамото на един от войниците и разкъсаха плът и мускули чак до костта. Писъкът на войника отекна в планината.
Мъжете на Рахим бяха добре обучени. Един от тях скочи върху кожекрадеца, замахна с нож към гърлото му и запрати чудовището да се гърчи на земята.
Трети кожекрадец се хвърли от тъмнината към войника.
— Затворете портата! — викна капитанът, докато мъжете му се прицелваха към поредния кожекрадец. Уцелиха го в гърдите и той залитна назад. — Веднага! — После повтори заповедта на албишки — явно сам не можеше да определи кой за какво отговаря в тази смесена армия.