Войниците заотстъпваха и огромната желязна порта бе спусната над входа. Албишки и мираджински пушки дрънчаха и се насочваха срещу кожекрадците. В тъмнината се прокрадваха десетки фигури, ту се появяваха, ту се скриваха от погледа ни. Изпълзели бяха от скривалищата си и търсеха нови тела, които да разкъсат.
Покрай ухото ми изсвири куршум. Излишно беше да поглеждам дали е уцелил целта си. Достатъчно беше да видя как войникът до мен стиска оръжието — албишите държат пушките сякаш ги е страх от тях, свикнали са да се пазят с магия. Без да си правя труда да искам разрешение, измъкнах пушката от плахите му пръсти и се прицелих. Трима кожекрадци паднаха в тъмнината преди пушката да изщрака глухо. Изпразних пълнителя, дявол го взел!
— Къде държите мунициите? — викнах на мираджински.
Нямах време да си припомня няколкото думи, които знаех на езика им, при положение че във въздуха ехтяха изстрели. Войникът поклати неразбиращо глава, дори и след като посочих празното оръжие. Завъртях подразнено очи и се обърнах към капитана, който видимо беше напрегнат.
— Излишно е да водим битка. Можем да изчакаме до сутринта зад стените…
— Ако не успеят да ни докопат, ще изгубят интерес и ще тръгнат към къщите по склона — троснах му се. Крепостта можехме да защитим. Но мъжете и жените в селата едва ли разполагаха с толкова пушки и войници. — Къде държите мунициите?
Капитанът ме изгледа мрачно.
— До източната порта има палатка.
Хукнах, заобиколих централната сграда на крепостта и забързах за боеприпаси. Зърнах палатката, опъната край външната стена, щръкнала като настъпен палец в цветовете на Албиш, така чужди на топлия камък.
Палатката беше натъпкана с оръжия: пистолети и мечове, пушки и дори някакви неща, които вероятно бяха бомби, всичко наредено в спретнати купчинки, цял арсенал, с който да тръгнат и срещу Изман, ако се наложи. Тъкмо посягах към сандъче с патрони, когато видях позлатените пушки, наредени спретнато в единия ъгъл.
Застинах.
Отвън се чуваха викове, изстрели, а по-нататък — други звуци, които подсказваха, че нашествието на кожекрадците е овладяно. Участвала бях в безброй битки в името на въстанието. Страхувала се бях. Или не бях изпитвала нищо, съсредоточила всички сили да оцелея. Но гневът, който усещах тази вечер, бе нещо ново. Надигна се от някакво тъмно кътче на душата ми. Древен като кръвта ми, древен като пустинята. Нашата пустиня, а не тяхната, та да маршируват през нея и да настояват да я получат чрез сделки и съюзи, а същевременно да заравят мъртъвците си в земята, та пустинните чудовища да се множат. Това беше нашата пустиня, а не тяхната, нито на галаните, нито на който и да е друг от северняците от ръба на хоризонта.
И нямаше да им позволя да я получат.
С кожекрадците щяха да се справят и без мен. Та това беше само една битка! А мен ме чакаше цяла война. Грабнах един нож от стената и се хванах на работа.
Глава 14
Почти бях готова, когато осъзнах, че изстрелите са утихнали. Чух гласове, тропот на войнишки нозе. Изругах наум и побързах да върна нещата където си бяха.
След нашествието на кожекрадците дворът на крепостта вероятно гъмжеше от войници. Трябваше ми прикритие, за да се прибера в стаята, без да отговарям на въпроси. Поех дълбоко въздух и протегнах ръце, съвсем леко, колкото да вдигна пясъка в малък облак, ниско до земята. Не пясъчна буря, а облак прах. Нищо, което да изненада пустинните жители — нали затова носехме шийми. Но щом албишите бяха достатъчно глупави да заравят мъртъвците си, едва ли щяха да се сетят да скрият лицата си от пустинния пясък.
Усещах как силата ми се съпротивява, изплъзва ми се, недоволства, че я използвам за трети път този ден.
Нахлузих шиймата и се гмурнах в облака. Трудно ми беше да поддържам вихрушката, докато се придвижвах към входа. Но нямаше нужда да я задържам дълго, само колкото да вляза вътре. Болката в хълбока ме мъчеше, макар че се придвижвах съвсем бавно, за да не се блъсна в някоя полускрита от праха фигура.
Засилваше се с всяка крачка. Нямаше да устоя още дълго.
В този миг усетих отпор срещу силата ми. В началото колеблив, после все по-настойчив. Внезапно нещо се опита да я изтръгне от мен като ураган, който събира пясъка и го запокитва настрани. Вкопчих се по-силно.
Полуджиновете на албишите, или както изобщо ги наричаха, насочваха въздуха срещу моя пясък.
Огледах се за изход и се облегнах на стената за опора.
Ето, отворен прозорец, точно над главата ми.
Имах ли достатъчно сили, за да го достигна? Не бях сигурна. Опасявах се, че съм използвала всичките си сили, за да се добера дотук. Отправих мълчалива молитва да не намеря никого от другата страна на прозореца.