— Няма да понеса да изгубя и теб, Бандите — пророни той и ме дръпна назад.
Маз и Из стояха от двете ни страни. Именно те, този път приели формата на гигантски птици рух, ни бяха качили тук малко преди изгрев-слънце, когато хората започнаха да се събират. Лъчите на слънцето падаха косо върху златния купол на молитвения дом и го караха да блести толкова ярко, че сиянието едва не ме заслепяваше, макар да бях с гръб. А това означаваше, че ще заслепи и всеки друг, случайно вдигнал взор нагоре, та щяхме да изглеждаме като игра на светлината, наместо създания от плът и кръв.
Долу, на нивото на улиците, градът беше като плетеница от несъвместими парчета. Остри ъгли, тайни кътчета, задънени улички. Дълги тесни улици, пронизани тук-там от някой прозорец, през който към прашните плочи надничаха непознати светове. Тесни проходи, притиснати още повече от пазарски сергии и непрекъснат поток от хора. И всичко това захлупено под пъстри навеси, които скриваха небето. Все още не бях успяла да се ориентирам в този хаос, дори и след близо месец под огромния огнен купол.
Да не говорим колко трудно бе да се свикне с присъствието му.
Досетих се, че е някое от неестествените изобретения на Лейла още в мига, в който го видях. Ала хората, също като Сара в онази първа нощ, бяха решили, че е дело на древна магия, невиждана още от края на Първата война.
Мнозина наричаха огъня Стената на Ахмед. Някои дори започнаха да й се молят. Последователите на Ахмед, така ги наричаха. Мъже и жени, които горяха дрехите си, рисуваха лицата си със сажди и час по час се опитваха да се приближат колкото се може по-близо до огнената завеса, та да й се помолят да удържи нашествениците пред портите ни.
Колкото и да ги гонеха стражите на султана, те продължаваха да се връщат, утрин след утрин. Неколцина намериха смъртта си в огъня. Превърнаха се в пепел, досущ като камъка, който Джин бе хвърлил в първия ден от появата на стената. Тези хора проповядваха, че Ахмед е спасил всички ни.
Не ми беше приятно да го призная, но не беше изключено стената действително да ни е спасила. Макар че нямаше нищо общо с Ахмед.
Отгоре виждах стройните редици сини шатри, обградили града с военна прецизност. Чакаха. Чакаха от седмици. Пристигнаха пред града скоро след като близнаците ги видяха на хоризонта. Куршумите им също се разпадаха при съприкосновение с огнената стена. Твърде скоро галаните притихнаха и тихомълком обкръжиха града. Сега чакаха да видят чие търпение ще се изчерпа по-бързо — тяхното или на султана.
Галаните владееха пустинята ни вече близо две десетилетия. Възкачиха султана ни на престола, помогнаха му да завземе властта от баща си и брат си. А в замяна той им позволяваше да налагат законите си. Допускаше да убиват полуджинове и Първи същества в името на изкривените си вярвания. Да принуждават бедните да извършват опасен труд и да изработват оръжия за постоянните им войни. Да упражняват насилие върху нас без страх от закона. Допуснал бе всичко това, а сетне търпеливо бе изчакал момента, когато галаните повече не му бяха нужни. И се бе опитал да ги унищожи с помощта на Нуршам, моя брат полуджин, който можеше да изравнява градове със земята. Намесихме се преди Нуршам да успее да ги изпепели, понеже покрай тях щяха да загинат и твърде много мираджинци. Така че единственото, което постигна султанът, бе да ядоса галаните и да ги предизвика да ни нападнат. А сетне ги ядоса още повече, когато подмами краля им в капан и го погуби.
И ето ни сега под обсадата на най-голямата империя в света.
Очевидно смятаха, че могат да си позволят да чакат. Все някога Изман щеше да изчерпа запасите си. Но аз знаех едно-две неща за султана. И подозирах, че продължава да си играе с тях. А той никога не подхващаше игра, ако не е сигурен, че може да спечели.
Колко ли мираджински села и градове бяха опожарили галаните по пътя си към града? Колко ли хора бяха загинали, докато султанът чакаше да дойдат пред портите ни?
Веднъж султанът ми бе заявил, че целта му е да защити страната си. Че иска да превърне Мираджи в сила, с която всички да се съобразяват, сила, която никоя чужда армия да не може да надвие. И това може би беше вярно. Но колко мираджинци щяха да бъдат стъпкани по пътя към така наречената безопасност? Хората на Мираджи не бяха дали съгласието си да бъдат пионки в играта на султана срещу чуждите нашественици.
Но ние ще сложим край на играта.
Ще върнем Ахмед. И Рахим. И Шазад. И Делила. И всички останали пленници. Ще сложим край на всичко това.
Капка пот набъбна под шиймата ми, стече се по врата ми и се плъзна под куртата.