— Добре ли си, Бандите? — Джин почти долепи устни до ухото ми.
Щеше ми се да можех да излъжа, та да му кажа, че нищо ми няма, но не можех и предпочетох да не отговарям.
— Време е — изпънах ръце към града под нас и разперих пръсти. — Приготви се.
Вярно, че не можех да достигна дюните отвъд изкуствената преграда на султана, но градът беше пълен с пустинен прах. Пясъкът бе в самите му кости. В самата му душа.
Затеглих го. Раната под ребрата ме парна остро като мускул, който не желае да се изопне. Болеше ме всеки път, когато използвах силата, откакто извадиха метала от кожата ми. Белегът пареше, сякаш помнеше желязото и се съпротивяваше срещу полуджинската ми сила. В началото само смъдеше леко, но всеки път болката все повече се изостряше. Веднъж или два пъти имах чувството, че пясъкът ще се изплъзне от хватката ми.
Опитах се да не обръщам внимание. Прахът се надигна от улиците като златиста мараня, като пара от гореща вана. Измежду уличните камъни и гънките на дрехите, от листата по клоните на покривните градини. Изпълни въздуха, завъртя се, събра се в облак. Хиляди миниатюрни прашинки, всяка сама по себе си нищожна, се съединиха и превърнаха в необуздана буря, която се нахвърли върху града.
Някъде под нас, сред тълпата, събрала се да гледа султимските изпитания, стоеше и Хала, покрита до веждите срещу любопитни погледи, които биха могли да забележат златистата й кожа. Съпроводена беше от двамина други бунтовници, които бяха избягали с нас — Риад и Карам. Надявах се да я опазят или поне да я отведат, ако усилията да поддържа илюзията я изтощят.
Досега не беше сътворявала такава внушителна илюзия, като завръщането на благословената султима от света на мъртвите. Образът на братовчедка ми Шира, такава, каквато ми се е явяваше насън — с отрязана глава, с изпълнени с обвинения очи, бе завладял съзнанието на хиляди хора едновременно, за да хвърли сянката на съмнението върху султана и да спре султимските изпитания.
Отчаян, рискован ход бе да напрягаме Хала до предела на силите й. Но трябваше да направим нещо. Не можехме да допуснем страната да се обедини около нов принц, когато се опитвахме да спасим предишния. Спъването на изпитанията обаче бе едва втората ни цел.
Хала просто трябваше да отвлече хорското внимание. Аз служех за прикритие.
Истинската ни цел беше да се доберем до палата.
Някои неща могат да служат и за отклоняване на вниманието, и за разпространение на каузата.
Така ми бе казала Шазад първия път, когато се опита да ме спаси от харема, а от небето валяха памфлети. Но пък Шазад правеше всичко с лекота.
Два заека с един куршум. Това го разбирах. Две цели с един план.
Дочух вик отдолу — илюзията на Хала проникваше в съзнанието на хората около нея — и за миг изгубих фокус, дарбата започна да ми се изплъзва. Парещата болка в хълбока отслабна. Облекчението беше толкова силно, че за секунда ми се прииска да се откажа, да пусна бурята и да спра болката. Да изоставя всичко и да си отдъхна.
Припряно овладях отново пясъка и болката моментално се завърна. Впрегнах всички сили, докато накрая бурята покри площада и ни скри от поглед. Болката под ребрата продължаваше да ме мъчи. Размърдах се в опит да я облекча и бурята неочаквано се премести с мен. Не можех повече да отлагам сигнала. И без това вече се затруднявах да управлявам пясъка. Извъртях глава към Джин и близнаците, колкото да ме чуят през воя на виелицата, и подвикнах:
— Сега.
Не се наложи да повтарям. Маз и без това едва си намираше място, неспокойно преминаваше от една форма в друга в очакване на нареждане. На лицето му разцъфна огромна усмивка и той отметна наметалото от раменете си, запокити го в разразилата се в нозете ни буря и скочи от ръба на покрива без капка колебание. За миг беше момче, увиснало в най-високата точка на скока преди неизбежното пропадане към земята. В следващия миг вече не беше момче. Тялото му се преобрази, ръцете му се превърнаха в криле, краката му — в нокти, кожата му изригна в пера. Из го последва, преметна вързопа, който висеше на гърба му, захапа го и след миг устата му се превърна в клюн, а тялото му се изстреля от ръба. Ако тълпата долу не беше заслепена от слънцето, щеше да види как две птици рух излитат от златния купол на молитвения дом като излюпени от мистично яйце. Издигнаха се грациозно над бурята, която ги прикриваше, безмерно щастливи, че отново летят.
За разлика от тях, Джин почти не беше помръднал, откакто се покачихме на купола. Това го умееше добре — да пази самообладание, когато всички около него тръпнат от напрежение. Но аз го познавах достатъчно добре, за да усетя нетърпението, желанието да се хвърли в действие. Загнездило се бе в него от седмици, още от деня, когато екзекутираха Имин, преоблечена като Ахмед. От нощта, в която установихме, че не можем да се измъкнем оттук, че не можем да освободим въстаниците. Нощта, в която разбра, че не може да спаси семейството, което бе защитавал от години. Понякога го улавях натрапчиво да стиска и отпуска месинговия компас, но това беше единственото, което издаваше, че е точно толкова разтревожен, колкото и всички останали. Сега си позволи да ми хвърли бегъл поглед, съвсем кратък, колкото да му кимна, да го уверя, че съм добре. Че ще издържа. Нямах намерение да споменавам за изгарящата болка в хълбока, за подлютената стара рана, а също и че не знам колко още ще мога да се владея.