Тази мисъл най-после си проправи път в съзнанието ми. Огледах се, вгледах се в лицата на дневна светлина. Шазад вървеше няколко крачки пред нас, а до нея Сам скоростно дърдореше нещо. Не чувах какво й казва, но от време на време на лицето й се появяваше лека усмивка. Отстрани Тамид куцукаше съсредоточено, забил поглед в краката си, за да не се спъне, и от време на време се облягаше на Делила за опора. Или може би тя се облягаше на него, не можех да кажа. Ахмед водеше групата, Рахим крачеше до него, а върволицата от доскорошни затворници се точеше бавно към свободата. Бяхме жалка картинка — ранени, обгорени, полумъртви от глад, дрипави, изтощени.
Но свободни. Успели бяхме. Да направим невъзможното. Да напуснем Еремот живи.
— Къде сме? — изграчих.
— Наближаваме Сази — отвърна Джин.
Посочи с глава нагоре и аз забелязах малка птица да описва кръгове над главите ни. Маз, нашият съгледвач.
Внезапно ме прониза паника. Трябваше да забавим ход. Трябваше да внимаваме.
— Мога да ходя — побързах да кажа. — Из, спри.
Синият полуджин мигом се подчини. Преметнах крак през гърба му и се плъзнах на земята. Джин ме последва и побърза да ме хване, когато се приземих замаяна.
Забързах през умореното множество от въстаници и освободени затворници. Трябваше да говоря с Ахмед. Не можехме просто да нахлуем в Сази. Но беше късно. Когато настигнах предните редици, пред нас вече се очертаваха покрайнините на града. В подножието на склона се беше събрала тълпа и ни наблюдаваше очаквателно. Не чакаха нас. Чакаха Нуршам.
— Къде е? — провикна се някой от тълпата, като приближихме достатъчно. — Какво сторихте с него?
Ахмед смръщи чело и се обърна към мен.
— За какво говорят?
Не му отговорих. Спряхме на няколко крачки от тълпата и аз се обърнах към хората.
— Той е… — Думата „мъртъв" залепна за езика ми. Не беше вярно. Не беше мъртъв. Но и не беше жив. — Нуршам няма да се завърне.
През множеството премина ропот, новината се предаваше назад. Пристъпих неспокойно — нямаше да мине много време, преди ропотът да премине в гняв.
— Убили сте го!
Обвинението дойде от възслаба женица от първите редове.
— Не — възразих и поклатих глава.
Не намирах подходящи думи. Шазад си проправи път и спря до мен. Усещах как напрежението се трупа в нея както винаги преди битка.
— Лъжкиня! — кресна някой от задните редици.
Тълпата се залюля нерешително, но усещах, че всеки момент ще се обърнат срещу нас.
— Не лъже — обади се Тамид, ала гласът му така и не се чу сред виковете.
— Охо! — Сам се приближи до мен. — Тая работа хич не изглежда добре.
Насърчаван от гневната тълпа, един мъж пристъпи към мен. Шазад, макар и изнемощяла, побърза да застане между нас.
— Само опитай! — подвикна тя предизвикателно.
Мъжът направи още една крачка напред, сякаш наистина се канеше да ни се нахвърли. Чувствах се смазана. Твърде уморена, за да се бия. Но нямахме избор. Трябваше да заобиколим Сази, но Ахмед, незапознат със ситуацията, ни беше довел тук.
Сега се оказвахме изправени пред разгневена тълпа. Знаех на какво са способни тези хора, помнех как ни заставиха да погледнем в Окото. Силите ни може и да бяха равни, но хората ни бяха изнемощели, а тези насреща, разгневени и възбудени, ги тласкаше набожността.
Иззад гневния мъж една жена вдигна камък и се приготви да го хвърли по нас.
Но в следващия миг, точно когато последните лъчи на слънцето избледняха, от планината заструи светлина.
Въздухът между Шазад и гневния мъж затрептя и озари сумрака с безброй цветове. Цветовете се разтеглиха в празното пространство между разлютените жители на Сази и нашите хора и изрисуваха войска от бронзови войници, изправени срещу огнена стена. Илюзия, която възпроизвеждаше сцената пред Еремот в миниатюра.
Жената залитна назад и изпусна камъка. Край краката й изникнаха миниатюрни абдали. Делила се отдели от редиците ни и пристъпи напред.
— Не лъже — заговори тя меко, но гласът й се чуваше надалече, както всеки път, когато извикваше образи. — Не го убиха. Той сам пристъпи в прегръдките на смъртта като истински герой.
Докато тя говореше, от въздуха се материализира фигурата на Нуршам и тръгна към стената.
Гласът на Делила се лееше мек и напевен. Както винаги. Затова хората смятаха, че е крехка, че има нужда от защита. Прекрасен глас на изкусен разказвач. Приковала беше вниманието на всички, а думите и образите разказваха историята. Подбираше ги внимателно, правеше паузи точно когато трябваше. Делила, самата тя герой на толкова много истории — за невярната жена на султана и завръщането на Въстаналия принц, — сега разказваше история за себе си. Когато наближи края и описа как душата на Нуршам се възнесла от тялото му и заела мястото на Стената на Ашра, гласът й пресекна.