— Така че сами виждате — илюзията се стопи, — той няма как да се върне.
След думите й настъпиха мрак и мълчание. Вълшебството на образите бавно започна да се топи.
Един от мъжете падна на колене. Друг коленичи зад него, после и втори, и трети, докато след няколко минути и последният от хората на Нуршам коленичи пред Делила. Успяла беше. Спасила ни беше. При това без оръжие. Забравила бях колко могъщи могат да бъдат думите.
Изведнъж сред тълпата се изправи момче. Познавах го. Момче от Дъстуок. Казваше се Самир и беше с година по-млад от мен. Неволно посегнах към пистолета, но ръката ми не намери нищо. Ала момчето не понечи да се нахвърли срещу нас.
— Наистина ли ти си Въстаналия принц? — провикна се то.
Всички очи се насочиха към Ахмед.
— Да.
— Готов съм да се бия за теб — обяви високо момчето. — Срещу султана. Султанът уби водача ни. Прогони ни от домовете ни. — През тълпата премина одобрително шушукане. — Искам да се бия за теб.
— И аз също — изправи се и втори мъж, по-възрастен, по-жилав. — Щом водачът ни е бил готов да умре за теб, тогава и аз съм готов.
— Аз също — чу се тих глас и този път се изправи момиче и отметна късата си тъмна коса зад ушите.
— И аз.
Познавах този глас. Братовчедка ми Олиа, онази, която беше най-близо до годините ми сега, когато Шира вече я нямаше. Преди бях готова да се закълна, че на Олиа не й пука за нищо на тоя свят, камо ли да реши да се бори за нещо. Но и с Хала беше така. Също и с мен някога. Забелязах как майка й, втората жена на чичо ми, я дръпва за ръката да я спре. Но Олиа измъкна ръка от пръстите й и изправи рамене, а около нея се наскачаха и други, за да заявят подкрепата си.
Делила не просто ни беше спасила. Събрала ни беше войска.
Всички очи се насочиха към Ахмед, всички, освен очите на Шазад, която бавно се отдели от групата и се отдалечи в полумрака.
Сам също я забеляза. Улови погледа ми и вдигна въпросително вежда. Поклатих глава. Стой си на мястото. Тръгнах след нея.
За първи път в живота си Сам реши да ме послуша.
— Шазад! — повиках я, когато се отдалечихме достатъчно, та никой да не ни чува.
Тя буквално подскочи и едва не се спъна. Шазад, за която нищо не беше толкова бързо или толкова тихо, че да успее да я стресне.
— Извинявай — каза, когато разбра, че съм аз. — Трябваше да се махна. Не можех да дишам. — Тя приседна върху камъните. — Исках…
Млъкна. Не знаеше какво иска. Аз също.
— Искаш ли да те оставя? — спрях нерешително до нея.
— Не — отвърна тя. — Не искам да оставам… — не довърши и се засмя тъжно. — Когато бях по-млада, не се страхувах от тъмното.
— Още сме млади — възразих и седнах до нея.
Прекарала бе три дни сама в непрогледен мрак. Кой не би намразил тъмнината след такова нещо?
— Те също — отбеляза тя. Лицето й ту се скриваше, ту изплуваше от сенките на сумрака, сякаш ми се изплъзваше, а аз се борех да я задържа. — Някои от тях ще умрат заради нас, нали знаеш?
Знаех. Но когато някой го изречеше на глас, изреченото се превръщаше в истина. Предпочитах да не го казва.
— Изпратих Имин на смърт — продължи Шазад след дълга пауза. Не казах нищо. Досетила се бях, че идеята Имин да умре вместо Ахмед е била нейна. Нали тя беше стратегът. Тя беше тази, която вземаше най-трудните решения от името на всички нас. — Погубих и Навид. — Погледнах я стреснато. Така и не бях видяла Навид, когато побягнахме от Еремот. Истината бе, че онези, които не видях, не бяха малко. — Падна мъртъв още в затвора под палата. Просто спря да диша. При залез-слънце.
— Когато отсякоха главата на Имин — промълвих.
Внезапно разбрах. Дали бяха брачен обет: Животът ми е и твой. До смъртния ни ден. А клетвата на полуджин е опасно нещо. Лорд Билал разчиташе на тази клетва, за да си спаси живота. А ето че тя бе отнела живота на Навид.
— Мислех, че ще умра в дупката. Виждах ги и двамата, отново и отново. Чакаха ме.
Не смятах, че Шазад е била сама в тъмнината. Не вярвах тези образи да са били плод на чувството й за вина. Но май не беше разумно да й го казвам точно сега.
— Аз убих Хала — изрекох и гласът ми пресекна.
При тези думи Шазад рязко вдигна глава. Не „оставих Хала да умре" или „пратих я на сигурна смърт". Та нали я погубих със собствените си ръце!
— Какво се случи? — попита тя след малко.
Вече говореше по-спокойно. Както друг път. Като генерал, който разпитва за подробности за последните загуби.