— Султанът… Трябваше или да я убия, или я оставя в ръцете му… — Не довърших. — Направих каквото трябваше. Каквото би направила и ти.
Умълчахме се, седнали една до друга върху камъните. Някъде от ниското се дочуваха звуците на лагера, а ние тъгувахме по онези, които бяхме изгубили: Хала, Навид, Имин, Шира, Бахи и толкова много други. Тъгувахме и че не всички, които застанаха на нашата страна днес, щяха да доживеят да видят Ахмед на престола — ако изобщо някога седнеше на престола.
Включително и аз.
— Тамид казва… — подхванах, но спрях нерешително.
Трябваше да кажа на някого. Никой не знаеше какво ми беше казал Тамид в Скритата къща. До днес казаното нямаше значение. До момента, в който Тамид прочете думите, изписани над вратата към пещерата на Заахир. Думите, които бе търсил толкова упорито, думите, които можеха да спасят каквото бе останало от Ферештех от машината и да ни дадат шанс да победим султана.
— Тамид смята, че е много вероятно да умра, ако освободя Ферештех. — Шазад рязко вдигна глава. — Но ако не обезвредим машината, ще трябва да се разправяме с абдалите един по един. А и колкото и хора да съберем, срещу тях нямаме шанс.
Шазад притисна длан към устата си и известно време мълча.
— Каза ли му?
Имаше предвид Джин. Не Ахмед. И двете знаехме, че на Ахмед няма да кажа. Щеше да се опита да намери друг изход. Но не бях сигурна дали бих могла да кажа и на Джин. На Шазад казах, защото знаех, че ще разбере. Щеше да се бори за мен до сетни сили и щеше да тъгува за мен, ако не успееше да ме спаси. Но нямаше да опита да ме спре. Защото и тя самата би постъпила като мен.
Сетих се как преди много време в един влак държах Шазад за ръката, за да не се подхлъзне и да се пребие върху релсите. Как ми каза да я пусна, точно както ми каза и Хала, когато султанът я сграбчи. Заради по-висшето благо. Никога не я бях виждала да се страхува. Сетих се и за думите на Сам в „Бялата риба": че човек, който не се страхува от смъртта, е или глупав, или лъжец. Знаех, че не съм лъжец. И не смятах, че съм глупава. Но що за човек бих била, ако очаквах от другите да умрат за каузата, а сама отказвах да се жертвам?
— Но ако ще умирам, настоявам да спечелим войната.
Шазад неочаквано се изсмя и се изправи на крака.
— Е, май няма да е зле да се погрижим за новобранците — каза и ми подаде ръка. Поех я.
Докато се изправях, нещо ме удари по хълбока. Погледнах надолу и веднага се досетих какво е, макар и на бледата лунна светлина. Ножът, който Заахир ми беше дал. Като по чудо не беше изпаднал при бягството ни от Еремот.
С ужас разбрах, че разполагам с начин да спечеля войната. Простичък начин, с който да се погрижа смъртта ми да не е нахалост.
Трябваше само да убия принц.
Глава 28
Следващия ден зората беше нова.
Повече не споменахме за казаното предната нощ. Имахме си друга работа — да спечелим война.
Шазад и Рахим разгледаха внимателно оръжията, оставени на входа на лагера. При добра организация можехме да въоръжим всички. С Джин и Сам си прибрахме пистолетите. Като че ли никой не забелязваше, че на хълбока ми виси нов нож.
— Някой знае ли да стреля? — обърна се Шазад към новобранците, насъбрали се в безредна група. Повечето ръце се вдигнаха, което не беше учудващо — все пак това беше Последната страна. Когато произвеждаш пушки, обикновено се научаваш да ги ползваш. — А да води ръкопашен бой?
Ръцете се смъкнаха. Видях как Самир се навежда към стоящия до него мъж и прошепва нещо с подигравателна усмивчица на уста.
— Имаш ли да ми кажеш нещо? — подвикна Шазад, която никога нищо не пропускаше.
Вероятно момчето се питаше защо се налага да слуша жена, при положение че е положил клетва пред принц.
Виждах този въпрос изписан върху немалко лица.
— Казвах, че няма голям смисъл от нож, ако някой е насочил пистолет срещу теб — отвърна Самир.
— Попадал ли си някога в Изман? — Шазад не го изчака да отговори. — Улиците са толкова тесни, че понякога е трудно да се разминеш с някого, камо ли да се обърнеш достатъчно бързо, че да стреляш, преди врагът да е връхлетял отгоре ти. Ето в такива случаи е добре да боравиш мъжки с ножа.
— И откъде една жена ще знае как да борави мъжки с ножа? — подвикна с подсмихване друго момче, достатъчно високо, та да го чуят всички.
Веждите на Шазад се стрелнаха нагоре. Побързах да отстъпя назад.
— Знаеш ли какво? — Шазад се обърна към него. — Защо не дойдеш да се пробваш? Който успее да ме надвие, може да поеме обучението.
Около двамата вече се трупаше публика. Всеки, който бе зървал Шазад в бой, знаеше какво ще последва. Въстаниците се мушкаха един друг с лакти, но момъкът пристъпи напред самоуверено.