Портокалът падна на земята на пихтия.
— Такааа… — Шазад се обърна към новобранците. — Да започнем отначало. Кой смята, че може да стреля като Амани?
— Ще бъдат ли готови, когато стигнем в Изман? — поинтересува се Ахмед същата вечер.
Шазад бе изтощила новобранците до смърт, преди да ги пусне на молитвата, водена от Тамид по залез-слънце.
Тамид се бе изправил на същото място, откъдето преди няколко дни брат ми благославяше насъбралите се мъже и жени. Започна с молитва за душата на Нуршам, която ни пазеше. И за живота на онези, които бяха решили да подкрепят Ахмед.
Странно ми беше да го гледам — чувстваше се като у дома си. Сякаш открай време съдбата му е била да говори пред хората ни, пред семействата ни. Винаги бях смятала, че сме твърде чудати, за да си намерим място. Но той принадлежеше тук така, както аз никога не бях принадлежала. И никога не бях искала да принадлежа.
Моето място бе сред въстаниците.
Вместо да идем на молитвата, ние се събрахме в тясна палатка, опъната на завет до една от малкото запазени стени. Последните лъчи на слънцето проникваха през плата и багреха лицата ни в алено.
Застанали един до друг се чувствахме почти както едно време. Както в стария ни лагер или всеки път, когато се събирахме, за да съставим план. Но сега всеки изглеждаше като бледа сянка на себе си. Ахмед, Шазад и Делила бяха бледи и изтощени. Смазани от болка и умора и от още нещо: пресните впечатления за страданията, на които султанът подлагаше страната си. За това какво можеше да ни причини един-единствен човек. За това какво щяха да търпят оцелелите, ако изгубехме войната — онези, които щяха да продължат да живеят под тиранията на човек, изпратил толкова много хора в Еремот.
Бяхме като избеляла илюстрация от книга, изгубила позлатата си.
— Мислиш ли, че е редно да взимаме новобранците с нас? — продължи Ахмед.
— Не смятам, че можем да си позволим да върнем когото и да било — отвърна Шазад.
— Въпреки допълнителната храна и вода?
Наясно бях, че Ахмед всъщност пита друго: въпреки че е възможно да ги водим право към смъртта?
Шазад ме стрелна с поглед, преди да отговори.
— Ако успеем да обезвредим машината, числеността ще е решаваща за битката.
— Дявол го взел, не е изключено да ни потрябват още преди да стигнем до Илиаз. С тия чуждоземни приятелчета, дето ги е събрал Билал… — Изрекох го с неочаквана и за мен самата злост. Рахим и Ахмед ме изгледаха озадачено. Не бяха отсъствали дълго, но Мираджи се беше променила. Наложило се бе да ръководя въстанието, а сега трябваше да върна властта на Ахмед. Мислех, че ще почувствам облекчение. Но явно бях посвикнала с тежестта. — Положението доста се промени, откакто ви пратиха в Еремот. И не е зле от време на време да се допитвате до някой, който познава пустинята. — Думите се заизливаха като порой и колкото повече говорех, толкова по-неразбираем ставаше акцентът ми. — Можех да ви кажа как ще реагират тукашните хора, като се появим без Нуршам. Можехме да спестим на Делила усилията. И друго ще ви кажа — Илиаз е пълен с албишки войници. Канят се да сключат съюз с галаните и заедно да нападнат Изман. Мен ако питате, съюзят ли се двама от враговете ни, с нас е свършено. Независимо дали ще успеем да завземем престола, или не. Няма да успеем да го задържим.
Ахмед ме слушаше внимателно, притиснал кокалчетата на ръката си в челото. Разказах им всичко: че за да проникнем в Изман, трябва да се справим с изобретенията на Лейла и чуждоземните ни врагове, че Илиаз е завзет. Вдигнах пръст срещу Рахим.
— Твоят лорд Билал им помага, позволил им е да преминат през планината, и ако не си изиграем картите правилно, преди още да сме видели стените на града, ще се окажем заобиколени от повече врагове, отколкото можем да надвием.
— Моите хора следват заповеди — отвърна отбранително Рахим. — Няма да предадат страната си.
— Всички вече сме предали страната си — изтъкна Джин. Седеше на земята, вдигнал едното си коляно, облегнал лениво ръка отгоре, но въпреки привидната небрежност на позата му се усещаше колко е съсредоточен. Не се доверяваше на Рахим. Нищо, че Ахмед и Делила се държаха с него като с брат. Нищо, че беше и негов брат. — Искаме хем да са предатели, хем да са ни верни. Ами ако се окаже, че не са ти толкова верни, колкото смяташ?
— За това ще се тревожим, като стигнем там — прекъснах ги, понеже се опасявах да не се спречкат. — А как, по дяволите, ще стигнем дотам?
— С помощта на един от новите ни приятели от Еремот — намеси се Шазад сякаш нищо не е станало. — Хейтам ал Фаузи. Бил е емир на Тиамат, преди да започне да приютява привърженици на въстанието и да го хвърлят в затвора. Сега брат му управлява Тиамат, но по право градът принадлежи на Хейтам. Мисля си, че можем да си го възвърнем.