— Пристанище — добави Джин, схванал накъде бие Шазад. — Смяташ да тръгнем към Илиаз по море?
— Ще е по-лесно, отколкото да пътуваме пеша на север — намеси се и Ахмед. — Можем да спрем в Гасаб и да продължим към Илиаз оттам.
— Аз не съм много сигурен, че ми се връща в Илиаз — прекъсна го Сам, като се постара Шазад да чуе какво казва. Не че имаше вариант да не чуе, след като бяхме насядали толкова нагъсто, че коленете ни се допираха. — Насмалко не умрях там. — И той изпъчи гърди.
— Половината от хората тук насмалко не умряха в Илиаз — уведоми го сухо Рахим.
— Особено Амани, но само защото ти я простреля — обади се Джин и Сам изпръхтя под нос.
Погледът ми се плъзна по лицата около мен и зърнах как Шазад вдига възмутено очи. Не нея търсех. Несъзнателно се оглеждах за Хала. Очаквах да се намеси и да скастри момчетата.
— В Илиаз няма да дойдат само онези, дето се държат като деца — тросна се Шазад. — Понеже деца в армията си не приемам. — Всички побързаха да млъкнат. — Така, вижте сега какво ще направим.
Обработка: Shadow Queens, 2018
Глава 29
Тиамат нямаше никакъв шанс срещу нас.
Трябваха ни близо две седмици, за да стигнем пеш до морето. Ако не се налагаше да спираме често-често, вероятно щяхме да стигнем и за една.
Когато въстаниците се посъвзеха, решихме, че е крайно време да потеглим. Приготвихме колкото можехме да носим и го разпределихме между близнаците и пешаците.
И най-сетне бяхме готови.
Но не всички тръгваха.
Тамид реши да остане. Досещах се, че не смята да дойде с нас, но все пак не ми беше приятно да тръгна без него.
— Можеш да дойдеш, нали знаеш — казах на сутринта, преди да потеглим. — Не е зле да си имаме някой да ни кърпи из път. — А него наистина го биваше. Преди няколко дни бях гледала как превързва разбития нос на Рахим — Джин го беше цапардосал в лицето, докато демонстрираха някаква хватка пред новобранците. През десетте дни престой в Сази тези двамата все бяха на нож.
— Мястото ми е тук, Амани. — Тамид се облегна тежко на изкуствения си крак, за да не залитне между камъните. — Винаги е било тук. — Усещах, че нещо му тежи. — Не е нужно да го правиш, нали знаеш? — изтърси накрая. — Да се върнеш там и да… — Умреш. Така и не успя да изрече думата. — Ако останеш…
— Трябва да се върна, Тамид — прекъснах го. — Моето място е с тях — усмихнах му се, колкото да не прозвучи жестоко. — Винаги е било така.
Той кимна. Явно бе разбрал, всъщност без да разбере. Така както аз разбирах защо трябва да остане тук, макар че желанието му ми беше непонятно. Замълчахме. Чакахме момента, в който пътищата ни щяха да се разделят. Навярно завинаги. Още беше рано и тук, в планината, беше студено. Потреперих. За моя изненада Тамид протегна ръка и ме прегърна неловко. Моят някогашен приятел. Ако в Изман ме чакаше сигурна смърт, беше хубаво да знам, че сме си простили един на друг.
Скоро пристъпихме към сбогуванията. Имаше и сълзи, когато семействата се сбогуваха с мъжете и жените, решили да се присъединят към нас. В крайна сметка новите се оказаха цели три дузини — сериозно допълнение към близо стотината, които спасихме от мините. Неколцина от спасените от Еремот решиха да останат. Твърде съсипани бяха от престоя си в затвора, за да искат да участват в нови битки.
— Амани! — спря ме леля Фара точно преди да тръгнем към подножието на планината.
Настръхнах. Каквото и да се канеше да ми каже, беше изчакала до последната възможна минута, така че едва ли беше нещо приятно. Шазад забеляза, че се бавя, и спря до мен, като да пази гърба ми. Стана ми драго. Но този път изражението на леля Фара не беше разкривено от злоба.
— Шира — долових болката й, когато изрече името на мъртвата си дъщеря, — казваш, е родила син?
— Точно така — неспокойно наместих каишката на раницата си.
Леля Фара беше най-близкият човек на Фади, много по-близка, отколкото въстаниците, беше му баба. Имаше по-голямо право от нас да го отгледа. Но той беше полуджин като нас. Не можех току-така да й го предам, та да го отгледа като мен — без да разбира същността ми. Или като Нуршам, бомба със закъснител, която само чакаше да избухне. Ако поискаше да й предам детето на единствената й дъщеря, а аз откажех… вероятно щяхме да се разделим в още по-лоши отношения. При все това не можах да се сдържа да не добавя: