— Нарече го Фади. На нейния… на нашия дядо. На баща ти.
— Ако можеш… — започна леля Фара, но после прехапа устни, сякаш й беше трудно да изрече следващите думи. — Бих искала някой ден да видя внука си, Амани… ако е възможно.
Зачаках, но не последва нито заплаха, нито нареждане, нито някоя обида, за да получи желаното.
— Не знам… — Дали мога да ти го поверя. — Не знам как ще тръгнат нещата там. Все пак водим война. — И има огромна вероятност да умра, преди да мога да го доведа.
Леля Фара кимна сковано.
— Знам. Но ще опиташ ли?
Това можех да й обещая. Можех дори да спазя обещанието си.
— Ще опитам.
Побързах да се извърна, преди да видя как лицето й се озарява от надежда, понеже знаех колко малка е вероятността да спазя обещанието си.
Тръгнахме надолу, към подножието на планината и тунела на железопътната линия, който водеше от западна Мираджи към източната през средните планини. Хейтам ал Фаузи нямаше търпение да си възвърне града. А ние нямахме търпение да приключим войната.
По пътя минахме през Джунипър и Масил — градчето, където с Джин се присъединихме към кервана в дните, когато съвсем отскоро бях Синеок бандит, а той беше просто чуждоземец. Когато все още не бяхме полуджин и принц. Тогава още не знаех, че джинът, за когото разказват по тия земи, онзи, дето засипал морето с пясък, е баща ми.
Там, в арената насред града, където Джин някога размахваше юмруци, за да докаже уменията си на хората от „Камилски колене", Делила разказа историята на принц Ахмед, както бе направила в Сази, а от пръстите й отново бликнаха образи. Когато свърши, разполагахме с още половин дузина поддръжници. Повечето бяха млади мъже и жени от полусрутения град, но някои изоставиха керваните си, за да се присъединят към нас. На бягството им нямаше да се погледне с добро око, но бяха решили да рискуват и да предадат живота си в наши ръце.
Ден след Масил прекосихме тунела, който водеше от пустинята към източна Мираджи. Тръгнахме призори и бързахме колкото можехме. Наясно бяхме, че е по-добре да не прекарваме нощта в планината. Успяхме да стигнем до другия край, преди да падне здрач.
Излязохме на открито в последния момент. Слънцето вече залязваше.
Минали бяха месеци, откакто изгубихме стария ни лагер, но за миг, когато се появихме от другата страна на планината, ми се стори, че пристъпвам не от вътрешността на тунела, а през тайната врата.
Ала наместо пустинни пясъци, ни посрещна смарагдовозелена долина, проснала тревистите си полета в краката ни. Това беше една непозната Мираджи, отдалечена на хиляди мили от онази, в която бях израснала, или поне така ми се струваше. Сред полетата протягаха клони дървета, натежали от последните летни плодове, а въздухът ухаеше на дъжд. Нетърпеливи, близнаците се стрелнаха напред, превърнаха се в соколи и полетяха над долината, издигаха се и се гмуркаха във въздуха, а силните им крясъци отекваха над главите ни.
Югоизточните части бяха осеяни с малки земеделски селца и ние спирахме във всяко от тях по пътя ни. Навсякъде Делила разказваше историята на Ахмед и от всяко място тръгваха по неколцина души, събираха багажа си и поемаха след героя на Мираджи, Въстаналия принц, който се бе завърнал от мъртвите. Не след дълго историята ни изпревари, понесе се пред нас, като постоянно менеше съдържанието си.
Разправяха, че Ахмед бил избран от джиновете да спаси Мираджи. Че бил върнат от света на мъртвите и пресътворен от създанията, която ни бяха създали. Според някои не бил съвсем човек. Минехме ли през някое селище, хората излизаха от къщите си, за да му се помолят, да му подвикнат, да го видят. И неизменно някой тръгваше с нас.
Онези, които можеха да се бият или бяха достатъчно здрави, за да бъдат обучени, Шазад приемаше в редиците ни. Твърде възрастните и младите Ахмед съветваше да си останат по домовете, да не жертват живота си за него, обещаваше им да се бие за тях.
Плъзна мълвата, че Ахмед е непобедим. Че бил съживен от ръцете на джиновете и не можел да бъде надвит. Когато слушах тези истории, ръката ми неволно се насочваше към ножа на Заахир.
Докато стигнем Тиамат, редиците ни се бяха утроили. Вече не бяхме безредна тълпа. Бяхме армия.
По пладне спряхме на хълма, който се извисяваше над залива на Тиамат. Шазад, скръстила ръце на гърдите, оглеждаше града толкова съсредоточено, сякаш се канеше да го събори тухла по тухла. Обграден беше със стени, но през тях лесно можехме да минем. А и имахме Делила, ако се наложеше да се крием. Също и близнаците, ако се принудехме да минем над стените.
— Няма начин емирът да не е чул, че приближаваме — рече Шазад. Косата й се вееше на топлия ветрец откъм морето. След дългите седмици на чист въздух и слънце вече почти приличаше на себе си. — И няма начин да смятат, че ще успеят да ни удържат. Дори не си е направил труда да затвори портите.