Усмивката му бе кратка, суха бледа сянка на онази усмивка, с която ме даряваше, когато нещата бяха далеч по-прости и въстанието се ръководеше от други. Усмивката, която ми подсказваше, че не е изключено да загазим. Всъщност вече бяхме загазили.
След това прекрачи ръба на покрива.
Маз се стрелна под него и с лекота го преметна на гърба си, после промени посоката с безусилен замах на крилете и го понесе към палата, където ги чакаше Из в цялото великолепие на синьото си оперение.
Въздъхнах неспокойно, борейки се с желанието да отпусна едната ръка и да я притисна към пулсиращия си хълбок. Трябваше да намерим път през стената, път, който да ни изведе извън града. Претърсили бяхме целия периметър на Изман за някаква пролука — порта, процеп, през който да се промушим, нещо, каквото и да било. Ала градът бе обгърнат плътно като с кожа на тъпан. Това налагаше да потърсим изход другаде. Като например сред книжата и свитъците върху писалището на султана. Всевъзможни бяха тези книжа — от описания на продоволствените маршрути на войската до писма, адресирани към чужди владетели с покана за Ауранзеб. Разлиствала ги бях по време на престоя си в палата.
Но сега не разполагахме с шпионин там. И щом искахме да измъкнем информация, трябваше да проникнем вътре.
Този път бяхме планирали нещата другояче. Не като първия път, когато Сам се опита да се промъкне през стените на палата. Необичайната му албишка магия му позволяваше да премине през твърдия камък сякаш е вода. Такава дарба не беше виждал никой в Мираджи и никой не знаеше как да се предпази от нея.
Лошото е, че разкрихме картите си.
След като едва се измъкнахме, султанът вече знаеше какво крием. Нареди да обшият стените на палата с дъски, а за Сам дървото беше точно толкова твърдо, колкото и за всеки друг.
И което беше по-лошо — вече бяха нащрек, че ще опитаме отново.
Тогава куршум щеше да прониже Сам право в сърцето, ако не се беше отместил в последния момент, неспособен да устои на изкушението да се провре обратно през стената, за да подхвърли нещо саркастично на останалите, които чакаха, обвити в илюзията на Хала. Изстрелът го уцели в рамото. Кръвта плисна навсякъде. Върху камъните, когато залитна навън, останал без път за бягство. Върху ръцете ми, когато го подхванах, изгубил съзнание. По ризата на Джин, който побърза да го преметне през рамо. Попи дори в чистите чаршафи на леглото, когато най-после го завлякохме в Скритата къща. На косъм беше. Не че имаше смисъл да го спасяваме, както се оказа по-късно.
Така си научихме урока. Трябваше да изчакаме сгоден случай, иначе рискувахме да изгубим още животи. Макар всяка секунда изкачване да означаваше, че затворниците се отдалечават все повече. И може би ги измъчваха. Може би ги убиваха. Въпреки това се налагаше да изчакаме. Султимските изпитания бяха шансът, който чакахме. Задължително трябваше да се възползваме. Колкото и да беше нищожна вероятността да успеем.
Под мен Из разтвори огромните си сини криле, яхнал въздушното течение, и се остави вятърът да го понесе към палата. Огромната му сянка прелетя над стените и градините на харема, над стъкления купол над покоите на султана.
През стените не можехме да преминем. Тогава щяхме да опитаме нещо по-очевидно.
Из пусна експлозивите и те полетяха към купола, където шумно експлодираха. Стъклото се пръсна на дъжд от парчета, които уловиха лъчите като падащи звезди. Джин и Маз скочиха през образувалата се дупка право в покоите на султана, а Из полетя назад, за да ме вземе.
Стрелна се под мен. Поех дълбоко въздух и впрегнах всички сили да не изпусна бурята. Болката допълнително ме разсейваше, но се налагаше да се доверя на Из. Приклекнах леко, изпънах тяло и скочих в бездната. Приземих се върху гърба му, останала без въздух от удара, и пред очите ми причерня. Но въпреки това не изпуснах бурята. Вкопчих се здраво в гърба му, притеглих по-плътно пясъка и Из се издигна нагоре.