— Вярно — съгласих се, присвила очи срещу града. При вида на целта внезапно ме обзе нетърпение. Корабите, които ни трябваха, бяха закотвени току отвъд тези стени. И само чакаха да ни отведат на север. — Какво ще кажеш просто да влезем вътре?
Очаквах да възрази. Но тя не го направи.
Влязохме в града като да бяхме гости, а не нашественици. Хейтам и Ахмед начело, аз и Шазад по средата, а Джин най-отзад, та да ни пази гърба. Близнаците наблюдаваха отгоре, преобразени в колибрита, стрелкаха се напред-назад, готови да се променят в по-страховита форма, ако ни дотрябваше помощ. Оставихме Рахим с армията пред стените на града. Като подкрепление, ако се наложеше.
Никой не ни спря при портите на града, макар мнозина да бяха наизлезли да ни позяпат: възкръсналия Въстанал принц, който крачеше рамо до рамо със законния им емир, отведен преди месеци. Такъв град не бях виждала никога. Крачехме през спретнати широки и гладко павирани улици, по боядисаните с ярки цветове стени висяха сандъчета с цветя и растения. Не приличаше на град, който се готви да се защитава.
Имението на емира се издигаше в най-източната част на града, огромна светлосиня квадратна постройка, надвесена над морето. Всъщност толкова близо до морето, че морският бриз ветрееше бялото знаме, вдигнато от покрива.
Значи братът на Хейтам бе разбрал, че се задаваме. И се предаваше.
— Ако някой се предаде, значи ли, че не можеш да го убиеш? — обади се Хейтам, присвил очи срещу знамето, развяно над собствения му дом.
Беше с цяло десетилетие по-голям от нас, но изглеждаше още по-възрастен заради прекараното в Еремот време. Върху челото му падаха дълги кичури къдрава коса. Прекарал бе в затвора по-дълго, отколкото нашите хора, и планината бе оставила върху лицето му отпечатък, който времето навярно нямаше да изличи. Но сега, когато отново бе стъпил в града си, походката му бе станала по-лека.
— Традицията повелява да го пощадиш — посъветва го Шазад.
— Но пък ние имаме навика да нарушаваме традицията — вметна Джин.
Приближавахме портата на къщата. Джин вървеше плътно зад мен, докато изкачвахме чистите бели стъпала, но когато се обърнах да го погледна, установих, че не гледа мен. Впил беше взор в корабите в пристанището. Двамата с Ахмед бяха прекарали по-голямата част от живота си по корабите. И сега, когато бяхме толкова близо до морето, в стъпките му се долавяше особена лекота, каквато не бях забелязвала от дълго време.
Пристъпихме предпазливо във вътрешността на къщата въпреки бялото знаме. Никой не ни дебнеше из засада. Продължихме внимателно. Пред нас се простираха пусти мраморни коридори и празни стаи. В къщата бродеше само морският ветрец и диплеше завесите. Нямаше на кого Хейтам да излее гнева си, дори да му се искаше.
— Избягал е — обяви Хейтам, като бутна вратата към богато натъкмена зала. Вероятно част от покоите на емира. Вътре всичко беше прекатурено, сякаш някой набързо си беше събрал багажа. Брат му. — Ама че страхливец!
Не се наложи да изстреляме и един куршум, защото историята за Ахмед беше разчистила пътя ни.
Ето такава е силата на легендата.
Разделихме се и се заехме набързо да претърсим къщата. Братът на Хейтам едва ли беше стигнал далече. С Шазад се захванахме с първия етаж, а Хейтам тръгна да търси прислугата, която по-рано обслужвала семейството му. Ако някой знаеше какво се е случило, това щяха да са слугите.
Шазад бутна поредната врата и направи физиономия.
— Какво? — възкликнах и посегнах към пистолета.
— Не, не! — Тя побърза да ме спре. Вратата водеше към малък вътрешен двор с бълбукащ фонтан, бликащ от стената. Над него се издигаше недовършена пъстра мозайка. Приличаше на мъжко лице. — Ако някога реша да закача физиономията си на стената у дома, обещаваш ли да ми удариш един шамар?
Изсумтях и пуснах дръжката на пистолета.
— Знаеш, че полуджиновете не бива да дават обещания — пошегувах се.
Тя понечи да добави още нещо, но неочакван звук я спря. Приличаше на детски плач и идваше откъм дървената врата в дъното на двора. Лицето на Шазад потъмня и тя сграбчи меча си.
Не каза нищо. Нямаше нужда. Водили бяхме безброй битки рамо до рамо. Знаех какво да правя. Кимнах й леко и когато тръгна към вратата, извадих пистолета. Поех си дълбоко въздух в същия момент, в който тя шумно издиша.
Отвори рязко вратата с изваден меч, докато аз я прикривах с пистолета.