В следващия момент и двете се заковахме на място.
Вратата водеше към втора градина, навярно приемна. Пълна с хора, беззащитни, невъоръжени хора. Преброих около две дузини жени и поне два пъти повече деца, от тринайсетинагодишни до невръстни дечица в ръцете на майките си.
Шазад побърза да свали меча, но няколко от децата се разплакаха, а жените притиснаха малките до гърдите си.
— Не се плашете! — Шазад протегна празните си длани. — Не сме дошли да ви сторим зло.
Внезапно осъзнах, че ги познавам. Момчето, притиснато до майка си — казваше се Басам. Виждала го бях и преди, на ръба на езерото, с лък в ръка. На тринадесетия му рожден ден. Тогава на рамото му лежеше ръката на баща му.
Това бяха жените и децата на султана.
Лейла бе споменала, че още преди обсадата харемът бил изпратен надалече. На безопасно място.
Тиамат е бил това безопасно място. Поне преди да пристигнем.
— Няма да ви сторим зло — повтори Шазад, а аз несъзнателно попипах ножа на Заахир.
Използвай го, за да отнемеш живота на друг принц, и ти обещавам, че твоят ще оцелее и ще се възкачи на престола.
Живот на принц за живот на принц.
Решила бях, че думите на Заахир са жестока подигравка, че трябва да убия Джин или Рахим — той знаеше, че никога няма да го сторя. Лъжливо предложение за помощ, от което не бих могла да се възползвам.
Не сме дошли да ви сторим зло, така им каза Шазад.
Внезапно въздухът изчезна от гърдите ми. Хукнах навън, глуха за виковете на Шазад. Припряно си проправих път към улицата. Лесно намерих пътя към морето и скоро вече стоях на пристанището, гледах корабите и ужасяващата безкрайна вода. Извадих ножа от ножницата и го запокитих във въздуха. Имам добро око — ножът се издигна високо и падна сред вълните, потъна надълбоко, така че да не мога да го стигна. И отнесе със себе си възможността да направя нещо глупаво и отчаяно.
— Нищо чудно, че искаше да го спасиш — чух глас и вдигнах стреснато глава. Зад мен стоеше мъж, облегнал гръб на стената, а до мръсните му боси нозе се търкаляха няколко монети. — Безкрайно се страхуваш да не сбъркаш, нали?
Огледах се объркано. На пристанището всеки си гледаше работата, никой не поглеждаше към нас. Просякът явно говореше на мен.
— Знаеш ли какво мисля аз? — Мъжът млъкна и протегна ръка към мен, сякаш молеше за милостиня. Намерих половин лузи в джоба си и пуснах монетата в шепата му. — Мисля, че си себична. — Той побърза да прибере монетата. — Толкова много млади принцове, от които можеше да избереш, момчета, които не означават нищо за теб, а ти не желаеш да убиеш дори един от тях, за да спасиш хиляди от твоите хора, при това след като ти предоставих начин да го направиш.
Едва тогава ме погледна право в очите и видях, че неговите са с цвят на живи въглени.
— Заахир! — Познах го, макар да беше приел различна човешка форма. — Какво искаш?
— Исках да разбера какво ще направиш. — Той се изправи, без да отлепя гръб от каменната стена. — Но също и да изпълня обещанието си. — Докато говореше, тялото му се промени, преобрази се от стар просяк в млад мъж, който невероятно приличаше на Ахмед. — Искаш да намериш начин да възкачиш принца си на престола и аз обещах да ти помогна. Само че не желаеш да приемеш помощта ми.
Някога Джин ми беше казал, че съвпадението няма жестокото чувство за хумор на съдбата. Джиновете определено имаха жестоко чувство за хумор, а също и достатъчно сила да разсекат планина. Да превърнат млад мъж в стена от огън. Да ме доведат тук, през цяла пустиня, за да ми дадат онова, което желаех: начин да запазя живота на Ахмед.
— Те са деца!
— Ти също — възрази той. — Има ли чак такова значение дали животът ще трае шепа години, или две или три? — Осъзнах, че въпросът му е съвсем искрен. Не беше живял сред смъртни. Не ни разбираше. Не виждаше разликата между това да доживееш десет или двадесет, или сто години. За него всички хора бяха млади. — Щеше ли да ти е по-лесно да го убиеш, ако беше мъж? — продължи той. — Вероятно не, защото тогава щеше да убиеш другите двама принцове. Но пък от тях имаш нужда. От всеки по различен начин. — Когато се усмихна, лицето му отново се промени. Този път заприлича на Джин. — Убивала си и друг път, дъще на Бахадур. Не го отричай.
— Да убиеш, за да спасиш… — Млъкнах, понеже на лицето, което така напомняше на Джин, се изписа лукава усмивка. — Да убиеш в битка е различно.
— А това е война. Но щом настояваш, мога да ти дам още един дар.
Той се раздвижи с такава скорост, че изобщо не разбрах какво се случва. Не пристъпи към мен, а буквално се разтвори във въздуха и се появи отново точно пред мен. Нямах време да отстъпя назад и той ме сграбчи, по-силно от което и да е смъртно същество. Имах чувството, че съм затисната между камъни в планината, а не уловена в прегръдка от плът и кръв.