— Знам. Но смяташ ли, че бих могъл?
В нощта на Ауранзеб, когато кръвта на първородния му син още лепнеше по ръцете му, султанът ми беше казал нещо важно. Казал бе, че светът се променя. Че времето на безсмъртните същества и магията отива към своя край. Че не бива да им позволяваме да управляват живота ни — ние трябва да управляваме техния. Султанът бе жесток, пресметлив човек. Но не бях сигурна, че греши. Може би действително бе дошло време за промяна. Може би пустинята бе готова сама да избира владетеля си.
— Да — кимнах бавно, понеже още ми се виеше свят. — Мисля, че би могло да се получи.
Раменете на Ахмед се отпуснаха от облекчение и осъзнах, че нетърпеливо е чакал думите ми. Притисна кокалчета към челото си.
Посегнах към косата му, отместих тъмните къдрици от белега.
— Откъде ти е този? — попитах, преди да успея да се спра.
Познавах повечето от белезите по тялото на Джин. Ахмед нямаше чак толкова.
— О, този ли. — Той се разсмя. — Сам си бях виновен. Имам го още откакто с Джин бяхме съвсем млади, от първата ни година на „Черната чайка". Учех се да планирам курса, а Джин си прекарваше времето по мачтите и въжетата. Един ден допуснах грешка. Навлязохме в буря, която можехме да избегнем. Можех да разбия кораба. Но извадих късмет — само си сцепих главата на палубата, когато корабът едва не се преобърна. Мислех, че ще умра.
— Страх ли те е? — Дръпнах ръка. — От смъртта?
Споменът за целувката на Заахир смъдеше върху устните ми.
— Не знам. — Ахмед се замисли. Замисли се толкова дълго, че започнах да се чудя какво бих отговорила аз, ако някой ми зададеше същия въпрос. И дали моето „да, умирам от страх" означаваше, че съм себична и страхлива. — Виждал съм много неща на тоя свят, познавам безброй вярвания за смъртта, но не съм сигурен какво ни очаква след нея. Ала се страхувам от други неща в този живот. Не от смъртта, а от загубата. Да не се окаже, че съм ви отвел в устата на чудовището, обещавайки ви пещера със съкровища. Че ще умрат и други, а онези, които загинаха за мен, ще са загинали напразно. Че всичко, което се случи, и всичко, което направих, ще се окаже незначително и ще бъде забравено.
Всички до един бяхме по-себични от Ахмед. Нали затова той ни водеше. И беше прав. Въстанали бяхме не за себе си. Не за този живот. А за бъдещето. Ние, останалите, можехме да умрем. Но Ахмед трябваше да живее.
Ако дадях целувката на Заахир на Билал, Ахмед можеше да загине в последния момент. Можеше да загине, докато ни води към победа. Но пък ако не я дадях на Билал, щях да се изкуша да я дам на Джин.
Защото винаги щях да си остана по-голям егоист от Ахмед.
След три дни по море стигнахме до северните части на Мираджи, а след още два наближихме първото пристанище. Когато насочихме кораба към Гасаб, минахме толкова близо до брега, че сянката на средните планини падна върху палубата. Всички наизлязоха, за да гледат как прекосяваме границата между източна и западна Мираджи, толкова далече от мястото, където я пресякохме в обратната посока.
Наближавахме.
Наближаваше моментът, в който Рахим щеше да се изправи пред войниците си, да оглави армията на Илиаз вместо Билал и да я поведе към Изман.
В Гасаб бях влизала само веднъж — всъщност два пъти, ако броим и онзи път, когато леля ми ме извлачи през града, докато бях в несвяст. Но тогава не видях кой знае какво.
Ахмед изпрати близнаците на разузнаване и им нареди да докладват в деня преди да влезем в пристанището. Щеше да ни отнеме няколко дни, за да стигнем до Илиаз, но на соколите им трябваха само няколко часа. Върнаха се преди залез-слънце. Маз кацна върху наблюдателния пост на мачтата, трансформира се и запълзя надолу, а Из, който не прецени добре къде да кацне, прехвърча като топка през палубата и не си счупи врата само защото в последния миг се превърна в змия и едва след това в голо момче.
Така че Из пръв се озова пред нас.
— Имат армия — обяви задъхано, с широко отворени очи, които не успяваха да прикрият въодушевлението му, че е изпреварил Маз.
— Вие да не сте се състезавали? — поинтересува се Шазад и му подхвърли риза. Из побърза да я върже около кръста си.
После се ухили широко.
— Аз спечелих.
— Виждам — отбеляза Шазад и подаде чифт панталони на намусения Маз, който тъкмо се беше спуснал по мачтата като маймуна. — Каква е тази работа с армията?
— Илиаз — поясни Маз, закопчавайки панталона. — В западното подножие има военен стан.
— Знамената са сини — добави Из.
— Галани. — Кръвта ми буквално изстина. — Какво правят тук?
Бях установила, че се чувствам малко по-добре, ако стоя на палубата, където въздухът не беше така спарен. А и листата, които Ахмед ми беше дал, като че ли помагаха по малко. От няколко нощи насам спях на палубата, направо под звездите. Джин също обикновено прекарваше нощта на палубата, отдал цялото си внимание на чудовищния кораб, който нито разбирах, нито харесвах.